— Божине — каза му Добротица, — ти си приятел на моя син. Ще предадеш на българския цар моя дар заедно с пожеланията ми за добро здраве, дълголетие и щастливо царуване.
Божин се поклони почтително.
Амадей беше по-особен в пожеланията си. След като отново подчерта папското намерение за благослов на българския господар, чийто лик ще бъде поставен във Ватикана, графът наблегна върху нещо съвсем своеобразно.
— Недоразумения ме противопоставиха на дълбокоуважавания Иван-Александър. Дължаха се на моя братовчед Йоан Палеолог, задържан известно време като заложник в Бдин. Но сега, когато тези недоразумения са заличени, бих желал да ме свързва единомислие с великия цар на българите за общото ни благополучие. Моят лекар и всепознат алхимик Донатело ми приготвя чудна напитка. Когато отпивам от нея дори само три глътки с желан събеседник, и двамата сме озарени от същите добри взаимни чувства. Така се окръжавам с приятели. Ще бъда щастлив, ако българският цар вкуси от напитката на приятелството. Не мога да му я поднеса лично. Поднеси му я ти, маестро Божин. Но никой друг, нито самият ти, не бива да вкусва от нея, свойството й се губи и приятелството може да се превърне във враждебност.
Графът подаде на Божин малък плосък стакан, също сребърен, затворен със запушалка на винт, върху която беше изобразена глава на фавн.
— Не знам от какви варива и с какви заклинания е приготвена напитката, ала тя е наистина чудотворна.
Днес, млади читатели, се усмихваме на подобни заклинания. В ония времена това е било приемливо дори за издигнатите и учените. И амулети, муски, пръстени, гривни, огърлия против зли очи, против проклятие или пък за щастие, за любов, за приятелство са се носели повсеместно.
Божин прие даровете и поръченията с особено чувство на гордост. Беше убеден, че изпълнява не само височайша задача, но и че доверието, с което граф Амадей го удостоява, ще бъде голям принос за художническия му възход. „Мой портрет, при това на българския цар, във ватиканския дворец? Какво предимство, каква чест!“
39
ТРЕВОГИ ЗА БЪДЕЩЕТО В ЦАРЕВЕЦ
Царят изслушваше внимателно разказа на войводата. Тъмният, блестящ друг път поглед на Иван-Александър се беше помрачил. А и браздата между веждите на Батил се очертаваше неспокойно, болезнено.
— Докато Амадей се намира в Калацерка, Добротица ще бъде подхранван с дръзки замисли, царял
— Ти успя да изгониш савоеца от Несебър, момчето ми, но аз нямам средства да го изгоня от Калацерка, освен ако предприема поход срещу моя васал Добротица.
— Не ще е благоразумно, мисля, господарю, защото веднага ще бъде призована да се намеси Византия и сблъсъкът ще се разрасне. А Мурад ще се възползува от това.
— И аз мисля същото, Батиле. Вижда се, ще трябва, поне засега, да издействувам доброто поведение на Мурад.
— Но как?
— С обещания и отстъпки, то се знае.
Настъпи тежко мълчание между цар и войвода. Седяха в трема, под който се виждаха лъкатушките на Янтра и къщите, накацали като птичи ята по склоновете над реката. Камбанариите на черквите се издигаха тук-там, прилични на стражи, изправили своите пики сред множеството от сгради.
— Прекрасен град — хвърли поглед нататък Иван-Александър. — Средищно местоположение, здрава крепост. Може да бъде добра опора за такива като Добротица край морето, като Константин край Струма, като Вълкашин в Прилеп и Углеша в Сер.
Царят не довърши извода. Мъчеше го мисълта, че феодалите странят от средищната власт. Някои се люшкат между България и Византия и като Момчил заплащат скъпо и с владение, и с живот, непостоянството си. Други са готови да се подчинят на възхождащия Мурад, за да си осигурят кратковременна сигурност.
Отново настъпи мълчание. И цар, и войвода мислеха едно и също. Тревогата личеше в погледите им, отправени не един към друг, а някъде надалеч.
— Но, Батиле, ти не ми каза какво предприехте по-нататък с Радуша — промени разговора Иван-Александър.
— Купихме кон но пътя, за да не натежаваме премного на моя Алчо. И в Несебър ги оставих: йеромонах Инокентий да бди над Радуша, а тя да управлява града, подкрепяна от Велислав войвода. И да бъде мъдра, да не излиза на непредпазлив риболов с Йово, колкото и опитен да е той!
— Ех, младост, младост! — въздъхна царят.
— А аз поех пътя и през Ведреник ето ме тук. Секул Войвода ти праща чрез мене верноподаническите си почитания, царю.