Пак подводно плаване, пак оглеждане. Така пет пъти. На петото място се гмурнаха. Наистина дъното не беше дълбоко, златист пясък го застилаше. Из него се ровеха раци, писии. Всичко беше прозирно, изпълнено със зеленикава светлина.
Взели си добре въздух, Йово, Батил и Радуша се впуснаха в три посоки. Едно гмуркане, второ гмуркаме… На третото Радуша откри бурето. Беше полегнало върху пясък, наоколо му шареха малки ята от илария и цаца. Каква радост за девойката, която виждаше в себе си вина за несполуката!
Изскочи на повърхността и когато се появи Батил:
— Намерих го — святкаха очите й.
Спуснаха камъка, дори го набутаха под бурето. Вързаха сухото пънче за горния край на въжето. Беше достатъчно обемно да издържи тежестта на въжето.
— Свършено! Хайде обратно!
Заплуваха под водата към брега.
От саета бяха забелязали трите точки край залива, които ту се появяваха, ту изчезваха. След небивалата кражба савойците бяха крайно бдителни. Награчиха се на палубата.
— Човешки глави ли са?
— Може да са чайки, ако са кацнали да ловят риба, а може да са делфини. И делфините обичат да си подават муцуната над водата.
— А ако са все пак глави на човеци? … Тия българи са същински дяволи…
Докато савойците се питаха, Радуша, Батил и Йово, шмугнали се под повърхността, плуваха към лагуната. Само три тръстикови цеви се подаваха над морето. От разстоянието, на което се намираха корабите, те не можеха да се съзрат.
Инокентий и Делян бяха ударили фазан преди малко. Монахът го беше оскубал и го пърлеше на огнището.
— Угощението довечера. Засега попарка с корички, лучец и сиренце — извърна той глава, навил ръкавите на расото, едновременно зарадван, че бурето е открито, и недоволен, че тримата са се върнали толкова рано и му пречат на готварските замисли.
Обядваха сладко-сладко. След добре свършената работа охотата е голяма. Имаше доста време до вечерта, на Йово му се искаше да направи обход по сушата и да поогледа къщичката си. Боеше се, че савойците ще са я поразили. Войводата не го остави:
— Ще поизчакаме, Йово. Сега си под подозрение повече от всеки друг, защото имаш своя лодка. Мернеш ли се, ще попаднеш в клопка… Ами я да поправим колибата, която Делян издигна набързо, не се знае колко време ще престоим тук.
Делян, Батил и Йово се заеха с колибата, а Радуша помагаше на дебърчанина да приготви вечерята.
Вечеряха по залез. Оглозгаха кокалите, облизаха си пръстите. Настъпи вечерта, дойде часът за новия поход в залива.
— Йово, Деляне, Радуша, хайде в лодката! Ти, побратиме, ако искаш, остани. Не ще е нужно, вярвам, бързо гребане. Далеч сме от корабите и крепостта. Едва ли ще бъдем забелязани.
— Ти, побратиме, взе много да ме жалиш. Ще ти кажа, че след снощното морско кръщение нищо не ме плаши. Направихте ме морски вълк, ей! Вече трябва да се моля на твоя свети Никола, Йово, не на моя свети Кукузел…
И се разтърси от смях. Присмиваше се на своето вчерашно малодушие, а навярно и успехът на вечерята спомагаше за доброто му настроение.
Посипаха с пепел тлеещите въглени и скочиха в лодката.
Когато излязоха из водния ръкав, беше вече почти тъмно. Огледаха залива. Никаква лодка не се мяркаше. Само далече блещукаха фенерите, прикрепени за мачтите на савойските кораби.
Скоро очертанията на корабите се стопиха в нощта и само дрезгавите светлинни на фенерите сочеха местонахождението им.
Прикритата между тръстиките лодка се впусна в залива. Четирите чифта весла загребаха. Радуша държеше посоката с кърмилната лопата.
Стигнаха до плавника. Вълните го поклащаха, но пънчето си стоеше послушно вързано. Към дъното се хвърлиха Йово и Батил. И след малко, привързано с въжето на плавника, бурето беше изтеглено и си легна кротко па дъното на лодката.
— Ей, чиста работа!
На гребците им идеше да запеят. Да запеят с равномерния плисък на веслата, които замахваха като четворни крила на птица, каквато няма в света.
4
ЗАЩО СТАНАХА НУЖНИ СВРЕДЕЛИ
Двете бурета с избухлив пясък — неоценимо бойно богатство!
— Сега ни трябват повечко бомбарди и от насилника дим няма да остане — ръкомахаше Инокентий.
— Може би и на саета е имало бомбарди, ама не сме знаели… Пък вече е по-трудно да се промъкнем в него, положително са взети строги мерки… Ще подирим друг изход — каза без съжаление Батил.
— А оловните мъниста? — рече Радуша.
— За тях хич и не мисля. Ще си ги излеем. Моите витошки рудари познават леярското изкуство.
— Да отворя ли другото буре? — попита Делян. — Да сравним, да изпробваме.
— Отвори го, Деляне! Имаме време. Дори ще се поупражняваме в стрелба. Кобурът с оловните топчета е прикрепен за седлото на Алчо, там виси и бомбардата. Дайте топчетата, засучете конопени влакна във фитил! Всеки от нас трябва да овладее тая майстория.