Дмитрий Биленкин
Звезден аквариум
Всеки седем минути и половина — пълен оборот. Трети месец над него кръжаха звездите. Трети месец той беше център на въртенето на светилата, избраник на Птолемеевата Вселена. В действителност значеше по-малко от прашинка и счупените ребра го боляха.
Деветнадесет крачки по периметъра на тесните отсеци, четири напреко и една нагоре — тук той почти не тежеше. Вече не вярваше, че някога е могъл да лети където си иска, общувал е с хора, вълнувал се е за дреболии и дори е обичал да пее със съпровод на китара. Деветнадесет — четири — една. Напред и назад, натам и насам, постоянно. И завинаги.
От онова, което е било непосредствено след аварията, той бе запазил спомен само за дългото безсъзнание и болката, когато пълзеше по разбития кораб, напразно зовеше другарите си, а очите му премрежваше лепкава мъгла. Действителността очевидно е била малко по-друга. В ония първи часове, както после разбра, той бе извършил чудовищно много неща. Още помнеше как мъкнеше балона с филмообразуващо вещество, как запълваше пукнатините, без дори достатъчно добре да разбира за какво всъщност се опитва да се изправи и да вдигне пръскащия пяна балон. От старанието да осигури в помещението топлина и въздух в паметта му оцеляха само проблясъци от усилията да отвие някакъв вентил и тъпото недоумение, с което разглеждаше бъркотията от детайли в агрегата, чието предназначение, естествено, някога знаеше.
Много по-късно си постави диагнозата: сътресение на мозъка. Дребните увреждания от рода на три-четири счупени ребра не влизаха в сметката. А да определи причината за аварията така и не успя. Беше ли тя свързана с маневрирането близо до астероида и следователно — грешка на пилота? Или в критичния момент двигателят бе отказал? Разбира се, комисия от експерти би могла да изясни всичко това, но случаят ще я доведе тук преди да изминат не десетки, а може би и стотици години.
Не успя да разбере и как са загинали двамата му другари. Не бяха до него, когато стана катастрофата, това помнеше. Но, защо? Така или иначе те бяха останали в отсека, върху който бе попаднал ударът. Възможно е оттам да ги бе изтласкала въздушната струя. Но той предпочиташе да си мисли, че те са погребани под отломките, защото ако струята ги е изхвърлила навън, тя най-вероятно ги е запокитила по орбита и той ще види телата им като точки сред звездите, когато гледа през илюминатора, оцелял по чудо.
Впрочем всички тия мисли дойдоха по-късно. Отначало след трескавата дейност той спа. Разбира се, навремени се събуждаше и вършеше това-онова, но му се струваше, че сънува безкраен сън. Сякаш се беше разболял и лежи, като в детинството, на широкото легло, а зад прозореца цари дълга зимна селска нощ, в която се върти гъста звездна виелица. Тя се сипе право върху гърдите и не ти стига глас да изкрещиш.
Преломът, с който започна оздравяването, настъпи внезапно. Той се пробуди и стана. Тялото го болеше, но главата му беше ясна и бодра.
Добра се до креслото пред илюминатора и седна. Видя чернотата, звездите в нея и скалите, които се сриваха в бездната.
После ги гледа стотици пъти. Скалите бяха неподвижни, а звездите се въртяха (в действителност всичко беше, разбира се, точно обратното). Звездите изгряваха и залязваха — всякога от едно и също място. От време на време миниатюрно слънце чертаеше дъга. Бледите му лъчи пълзяха по мрака на черните масиви, гмуркаха се в пропастите и скоро изчезваха, за да възникнат неизбежно отново, да извървят предишния път, да докоснат същите камъни, сякаш ги движеше мъртвият механизъм на копирографа.
Всичко се повтаряше отново и отново за десети, стотен, хиляден път. Траекторията на звездите, сенките на скалите пълзяха като обороти на беззвучни колела. Винаги, непрекъснато, с несъкрушима отмереност. Изменяйки се, тук нищо не се променяше. Движейки се, оставаше неподвижно. Отивайки си, се завръщаше. Пред човека се възправяше въплъщението на механичния порядък. Най-идеалният, тъп порядък, който може да създаде въображението. Властта на природните закони тук заявяваше за себе си нагледно, такава, каквато е, грубо, като пръчките на затворническа решетка. Тя не оставяше място за случайността, и значи — за надеждата.
И човекът разбра това. Той мъжествено прие изводите. Никой не ще се сети да го търси на астероида. А дори и да хрумне някому подобна мисъл, нали неговият астероид не е нанесен в каталозите и следователно за човечеството той не съществува.
Връзка? Онова, което бе оцеляло от апаратурите, ставаше само за сглобяването на вечен двигател или друга подобна безсмислица.
По този начин изборът беше пределно ясен. Може веднага да свърши с всичко това. А може и да поживее още малко.