Той загледа с ненавист звездите. Язвителната им далечна светлина беше безпощадна. Тая светлина бе застинала сред черните бездни, в нея не бе останала нито топлина, нито надежда. Звездите бяха вече убили неговите другари. И нищо не се бе променило в света. Нищо, нищо!
Хрипливият отзвук от ръмжене ли, или от стон му помогна да се окопити. Той объркано се втренчи в стиснатите си пестници. Те трепереха. Тъмните изпъкнали вени ги оплитаха като коренища на подводни растения.
Неговият крясък. Крещи ли? Да.
— Няма нищо — дишайки тежко, измърмори той. — Може да се случи, случва се, това не е истерия…
Минута по-късно той изпълзя от креслото и, сякаш нищо не се бе случило, се зае да инвентаризира имуществото си. Отряза миналото. Сега вършеше всичко спокойно и безучастно. Дори не затова, че от резултата зависеше неговата съдба, а защото усърдната дейност придаваше на минутите някакъв смисъл и отчасти го избавяше от безплодните размишления.
Движейки се като рак, той дълго разтребва пещерата си, пъшкайки от болка, завираше се в най-тесните ъгълчета, десетки пъти преброяваше всичко. Навсякъде цареше хаос, тържество на безпорядъка и ентропията. Поряза пръста си с парче счупено стъкло и дълго, с тъпо изумление гледаше течащата кръв. После забрави за порязването. Понякога сам се оприличаваше на Плюшкин и се удивляваше, че може да мисли така. При това съзнанието му сякаш се раздвояваше. Една част от него се занимаваше с работата, извършваше пресмятанията, изпитваше болка, докато другата с хладно недоумение следеше всички действия на първата. Но, общо взето, не се чувствуваше зле. Нямаше и сянка от страх, сега не преживяваше нищо от онова, което би трябвало да преживява човек на неговото място. Това малко го плашеше. Но не му попречи да се зарадва, когато успя да намери и събере всички фигурки на шахмата.
Най-после работата се свърши. Храна имаше за много месеци. От деветте акумулаторни батерии четири бяха оцелели. Този запас му осигуряваше топлина за дълго. Ако, разбира се, не изразходва енергията за нещо друго. А ще трябва да изразходва. Системата за регенерация на въздуха, без която не би преживял и минута, въпреки вероятността да откаже, креташе. Слабо, като пулс след шок, но откакто я понагласи, в отсека можа да се установи онова равновесие на средата, което възниква в аквариум.
Аквариум! Този образ изведнъж го порази. Погледна през илюминатора към звездите и ни в клин, ни в ръкав се разкикоти. И дори болката в гърдите не успя да усмири смеха.
Аквариум, аквариум! Единственият, неповторим аквариум сред звездите. Това е толкова смешно… Аквариум, в който вяло се премята рибата Петров. Личната, частната риба на господа бога. Вместо лампички нея я осветява това миниатюрно слънце. Тя се блъска в стените, мърда перки и за нещо си мисли. Една такава забавна рибка…
Той скочи разярен. Аквариум? Риба? Сега ще им покаже! Ще пръсне илюминатора и…
Кому ще покаже? На природните закони? Че той не бил риба?
Ръцете му трепереха. Огледа се замаяно, сякаш искаше да избяга, и клюмна. Всичко е безполезно. Всичко е безполезно, затова от две безполезности трябва да избере по-добрата.
Така той реши да живее. И не просто да живее, а да записва всичко, което става с него. Записките биха могли да послужат на онзи, който ще дойде тук след много-много години. За какво — той не знаеше и не би могъл да знае, просто вярваше, че ще послужат, трябваше да послужат. По този начин животът му придобиваше смисъл, а друго не му и трябваше. В края на краищата всички хора са смъртни.
Оттогава изминаха повече от два месеца, а му се струваше, че е изминала вечност. Спеше, ядеше, описваше всяка своя крачка, гледаше звездите, разтребваше, поправяше повредите, шареше из пещерата си, мърмореше си нещо под нос, играеше шах сам със себе си. Понякога му се счуваха гласове, привиждаха му се фигури, но знаеше, че това се случва в самота, и не се плашеше. Най-много го дразнеше оня благ старчески глас, който отегчително го убеждаваше, намеквайки мъгливо за своята причастност към природните закони, че всички хора са риби в аквариум, само че не забелязват това, а на него, на Петров, му е оказана тая милост: да забележи. Той записваше и тия разговори.
И въпреки всичко дори и не помисляше да се предаде. Всякога е бил упорит. Дори се опита да направи предавател, макар предварително да знаеше, че е обречен на неуспех. От предавателя, естествено, нищо не излезе, но все пак измайстори един примитивен приемник. Две седмици приемникът мълча и пращя, а после се чу глас, който съобщи, че някой си футболист вкарал красив гол. И това бе всичко, което успя да чуе.