— Ще го видиш, когато се настаним. Можеш ли да ходиш?
Той размърда бързо крака, за да провери. Трепереха, но можеше да ги използва.
— Може да ми трябва малко помощ.
Тя прехвърли ръката му около врата си и с усилието на двамата той се изправи. Мозъкът му се завъртя вътре в главата му.
— Внимавай — каза тя, водейки го към стълбите. — Ако повърнеш върху мен, ще добавя още една седмица към службата ти.
— Шегуваш се, нали?
— Нека да не проверяваме.
Когато се изкачиха по стълбите, тя спря, за да вземе някаква ръкавица, след което изрита един изоставен куфар и отключи външната врата. Заля го поток от кислород, последван от остра, изкуствена светлина. Точно преди да излязат от кораба, той я спря.
— Чакай. Припомни ми как се казвам.
— Доран — отговори тя. — Доран Зенит.
— Доран — повтори той. Да, това звучеше правилно. — А ти коя си?
Тя вдигна очи към него с толкова широка усмивка, че на лявата й буза се появи трапчинка. Независимо от туптенето в главата му, той не можа да не й се усмихне в отговор. Момичето не беше красиво, но имаше честно лице и той най-после разбра защо се е съгласил да служи при нея.
— Аз съм Лара — каза тя. — Но ти можеш да ме наричаш госпожица Брукс.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Докато Солара водеше новия си прислужник през станцията, тя не можеше да реши дали е гениална или е пълна глупачка. Да вземе парите на Доран беше много лесно. След като наемеше кораб и стигнеше до далечните райони, Пазителите на Реда нямаше да могат да я докоснат. Тяхната юрисдикция не стигаше до далечните селища, а заселниците по принцип не ги екстрадираха.
Всички знаеха това.
Но да вземе със себе си и Доран не беше от най-добрите й идеи. В един момент паметта му щеше да се върне, а тя не можеше да продължава да го зашеметява до безкрайност. Уредът й имаше само още един заряд, най-много два. Може би щеше да е най-добре да го остави тук, след като изтегли кредитите му. Това щеше да е умна постъпка.
— Мислех си дали да не те включим в списъка на чакащите за билет до Земята — каза тя. — Не трябва да продължаваш по-нататък в това състояние.
— Какво? — отвори широко очи той. — Не!
— Аз ще платя билета ти.
— Не можеш да ме оставиш тук!
— О, хайде стига. Не е толкова опасно.
— А какво стана с моето „хубаво лице“, което ще привлече работниците по корабите? — погледна я скептично той.
— Просто започни разговор с тях — отговори тя. — Ставаш значително по-непривлекателен в момента, в който си отвориш устата.
— Много смешно. — Мускулите му се напрегнаха, когато край тях мина огромен мъж с назъбен белег там, където трябваше да е лявото му око. — Трябва да стигна до Плажовете на Обсидиан — продължи Доран. — Имам важна работа там.
— Каква, например?
— Не знам — призна той. — Но си спомням, че това е причината да пътувам. Каквато и да е, знам, че е спешно. Трябва да ме вземеш със себе си.
Тя започна да протака, опитвайки се да измисли причина да го изпрати у дома.
— Нека го кажа по друг начин — добави той остро. — Идвам с теб.
— Моля? — спря внезапно Солара, принуждавайки го да направи същото. — Ще отидеш там, където те изпратя.
— Не съм…
— Не ме прекъсвай.
Той затвори плътно устата си.
— Взаимоотношенията ни са прости — каза му тя. — Аз казвам „Скачай“, а ти отговаряш „През кой прозорец, госпожице Брукс?“ Ти не предявяваш изисквания към мен. Ясно ли е?
Вместо отговор той се сви и притисна с ръце слепоочията си. Солара реши да не продължава, защото не беше забавно да мачка Доран, когато той изпитваше толкова голяма болка. Но не означаваше, че ще му позволи да й нарежда. Сега тя беше господарката… поне докато този фарс продължаваше.
Когато напрежението изчезна от устните на Доран, той кимна бавно.
Солара тъкмо щеше да му каже, че не иска това да се повтаря, когато той отпусна ръката си, която беше на рамото й, и прошепна:
— Моля те. — Преглътна с усилие и отвори умолително очи. — Моля те, не ме оставяй тук.
Дробовете й останаха без въздух.
— Вземи ме до Плажовете — изрече той, примигвайки към нея. — Няма да създавам никакви проблеми.
Как го правеше?
Преди минута искаше да му разбие зъбите, а сега трябваше да се бори с желанието да го погали по главата и да му даде бисквитка. Това сигурно беше суперсила. Най-после тя разбра как той успяваше да постигне всичко, което иска в живота.
Може би идеята да го вземе със себе си не беше толкова лоша. Станцията не беше от най-безопасните места, където да остави някого с невро натравяне, а ако го изпратеше обратно на „Зенит“, екипажът щеше да разбере какво е направила. Освен това, ако пътуваше с Доран, щеше да има по-голям достъп до кредита му, в случай на необходимост от спешни разходи. Като допълнителен бонус щеше да го накара да лъсне обувките и да изпере чорапите й — можеше също и да го събуди по среднощ, за да й донесе някоя и друга чаша вода.