Усмихна се само при мисълта за това.
— Добре — отговори тя, преценявайки, че вече си е изкопала достатъчно голяма дупка, така че можеше и да продължи да копае. Какво значение имаше едно престъпление повече? Паметта на Доран нямаше да се върне поне още ден. Винаги можеше да го остави, когато това се случеше, или да го зашемети отново. — Ще продължим заедно.
— Благодаря.
— Няма защо. Сигурна съм, че ще ми се реваншираш — отговори тя, скривайки усмивката си, и спря да се огледа наоколо.
От филмовите вечери в груповия дом знаеше, че космическите станции са построени по един и същ начин. По края им тесни коридори водеха до спрелите отвън кораби. Ако вратата светеше в зелено, това означаваше, че има кораб за наемане. С един поглед наоколо установи, че има само три зелени врати, по-малко, отколкото се беше надявала, но по-добре от нищо. Центърът на станцията беше широка площадка, изпъстрена с отворени будки, което улесняваше охраната в наблюдението им от площадката отгоре. Само две от сградите в станцията предлагаха прикритие от четири стени и покрив — автоматизираният мол, където се пазеха ценни стоки, и публичният дом, където вероятно щеше да се озове и самата тя, ако Доран бе успял да я изостави.
Солара хвърли крадешком поглед към него.
Изведнъж вече не се чувстваше виновна за това, че харчи парите му. Но първо трябваше да влезе в автоматизирания мол. Никой не можеше да влезе вътре, без да докаже, че има кредити които да използва, което тя можеше да направи само като сканира гривната на Доран заедно с отпечатъка на дланта му. След това можеше свободно да купува каквото иска, без да сканира повторно.
— Искам да дойдеш с мен в автомола — каза му тя. — Сигурно има мед-пункт. Ще вземем нещо, което да оправи стомаха ти, преди да се качим на кораба.
Той кимна в отговор и тя го хвана по-здраво през кръста, докато минаваха през залата. За да не привличат внимание, тя вървеше небрежно и се притискаше към Доран, сякаш не може да му се насити. Надяваше се, че изглеждат като двойка, макар да й се повръщаше от тази мисъл.
Когато стигнаха до автомола, тя постави дланта му на контролното табло и сканира гривната си, благодарна, че той е прекалено зашеметен, за да забележи. След това вратите се отвориха и тя го въведе в пазара на мечтите си.
Никога не беше влизала в автомол — или в който и да било друг мол — но си помисли, че сигурно така изглежда раят. Пред нея се разкриха редове от луксозни стоки — изтънчени сладкиши, копринени рокли, скафандри, лекарства, инструменти и дори горивни чипове на Сполдинг. Беше се надявала да намери чипове тук, защото тези бавно изгарящи рудни монети бяха най-полезната валута в галактиката. Щеше да купи толкова, колкото можеше да носи.
След като се отървеше от Доран.
Тя му помогна да стигне до мед-пункта — един компютъризиран стол зад тънък метален параван, който създаваше у пациентите илюзията за уединение. Той седна и тя закопча колана през кръста и скута му, като сложи катарамите зад гърба му, за да не може да ги достигне. Ако паметта му се върнеше, поне щеше да е прикован там известно време. Към стола беше прикрепен малък екран, на който пишеше НАТИСНЕТЕ ТУК, ЗА ДА ЗАПОЧНЕТЕ ЛЕЧЕНИЕТО.
— Да видим — каза тя, преглеждайки предлаганите лекарства. — Специално приготвени тоници.
Натисна съответния бутон и каза на Доран да опише симптомите си. Докато той говореше, тя кликна на ГЛАВОБОЛИЕ, ГАДЕНЕ и СВЕТОВЪРТЕЖ.
Компютъризиран глас изрече монотонно:
— Моля осигурете сто кредита.
— Имам ли сто кредита? — погледна към гривната си Доран.
— Сигурно не — потупа го леко по бузата Солара, докато сканираше гривната си. — Но за твой късмет, аз се грижа за служителите си. — Когато съоръжението приготви чаша прозрачна, газирана течност, тя изчурулика: — Наздраве!
След това излезе иззад паравана и тръгна право към горивните чипове. На Доран нямаше да му отнеме дълго, за да изпие тоника си, а след това трябваше да тръгват. Всяка секунда, която прекарваха тук, беше риск.
Солара купи най-здравата чанта, която намери, и каза на компютъра да я напълни с чипове. Докато гледаше как миниатюрните монети падат в чантата, й хрумна една идея. Вкара в машината кожена каишка и й даде инструкции да пробие дупки в известен брой чипове. Сега те приличаха на огърлица, която Солара можеше да си сложи. Беше виждала търговци с такива — така парите им бяха подръка.