— Най-добре да тръгвам — каза Солара.
— И то по-скоро — кимна Доран.
— Благодаря ти, че ме доведе до тук. И за новите дрехи.
— Не забравяй и обувките.
— И за обувките — съгласи се тя, протягайки му ръка. — Без лоши чувства, нали?
Предложението за мир сигурно го учуди, защото веждите му потрепнаха. Но дори и след като се съвзе, той не направи опит да поеме ръката й. Просто стоеше и подръпваше ухото си, отказвайки да срещне погледа й. Изглежда, че великият Доран Сполдинг беше прекалено важен, за да се ръкува с нея.
Солара реши този проблем, сграбчвайки китката му.
Той имаше време само да й хвърли объркан поглед, преди да се строполи на пода. Солара падна на колене и задърпа гривната от ръката му. Щом я свали, тя я сложи на ръката си и тръгна към стълбите. Беше изминала половината път до изхода, когато осъзна, че в плана й има проблем.
Гривната не можеше да се използва без потвърждаване на самоличността, което означаваше, че ще й трябва отпечатъкът от дланта му за скенерите в магазина.
— О, не — прошепна тя и се завъртя с лице към тялото му, проснато на земята. Ако искаше кредитите на Доран, трябваше да го вземе със себе си на станцията.
И как точно можеше да направи това?
ТРЕТА ГЛАВА
Той се събуди с пронизваща болка.
Тялото му пулсираше на места, за които не знаеше, че съществуват. Дори и зъбите му туптяха нетърпимо. Но най-силно пищеше черепът му. Чувстваше се сякаш някой е свалил скалпа му и е покрил мозъка му с разтопена руда.
Какво, по дяволите, беше направил със себе си?
Отвори очи, колкото да погледне през мигли, и веднага му се прииска да не го беше правил. Светлината беше прекалено ярка и прогаряше пътека до центъра на изпълнената му с болка глава. Той изохка, сложи ръце на слепоочията си и се търкулна на една страна. В главата му внезапно проблесна мисълта, че е затворен в килер, но когато опипа повърхността под себе си, установи, че е твърда и студена — метал, а не мокет. Един бърз поглед потвърди това. Той въздъхна с облекчение. Сигурно е загубил съзнание и е ударил главата си. Това обясняваше адското пулсиране между ушите му.
— Ей? — прошепна някой близо до него. — Добре ли си?
Дали е добре? Колко тъп можеше да е един въпрос?
— Направо дяволски фантастично — сопна се той, свивайки се от болка заради собственото си избухване. Понижи гласа си до шепот. — Какво е станало с мен?
Вместо да получи отговор, той усети нежни пръсти да опипват главата му.
— Добре, че главата ти е толкова твърда — каза гласът и той осъзна, че говори млада жена. — Можеш ли да седнеш?
— Не знам.
— Да опитаме — каза тя. — Аз ще те повдигна.
Тя хвана раменете му и му помогна да седне, а след това и да се облегне на нещо, което приличаше на метален парапет. При смяната на позицията главата му затуптя силно, но останалата част от тялото му беше наред.
— Така по-добре ли е? — попита тя.
— Всъщност не. Имам чувството, че мозъкът ми ще се пръсне.
— Нищо чудно — скара му се тя, сякаш беше направил нещо нередно. — След всичкия „Кристалин“, който изпи снощи, сигурно и черният ти дроб моли за милост.
„Кристалин“? Пиян ли беше? Не мислеше така, но вълните на гадене, които бушуваха в стомаха му, го накараха да се замисли.
— За какво говориш? Какво е станало?
Тя мълча много дълго. Когато най-после проговори, беше за да му зададе въпрос:
— Кое е последното нещо, което си спомняш?
Странният отговор го накара да се зачуди с кого говори. Той примигна, отвори очи изцяло и с учудване видя момиче на неговата възраст. Имаше сърцевидно лице и пълни, нацупени устни, а носът й беше леко вирнат. Не можеше да каже дали очите й са зелени или кафяви, но миглите й бяха тъмни като косата, сплетена на сложни плитки, навити на главата й. Носеше черни панталони и вталена сива блуза — простички дрехи, които обаче изглеждаха добро качество, а изпод ризата й надничаше миниатюрен белег с формата на „S“.
Познаваше този белег.
— Чу ли ме? — попита тя. — Какво си спомняш?
Той се опита да се съсредоточи, но болката му пречеше.
— Не знам.
— Да започнем с нещо лесно — предложи тя. — Колко пръста съм вдигнала?
— Един.
— Колко е две плюс две?
— Аз съм ранен, а не идиот — хвърли й гневен поглед той.
— Кой е президент на Слънчевата лига?
— Харуто Такахаши. Въпросите ти са абсурдни.
— Как се казваш?
Той отвори уста да отговори, но не издаде никакъв звук.
Отговорът беше на върха на езика му, но се изплъзна в момента, в който се опита да го стигне. Както когато се опитваш да си спомниш кой е онзи стар приятел, когото не си виждал отдавна. Знаеш, но не можеш да направиш напълно връзката. Вероятно беше едно от онези неща, които човек си спомняше веднага, щом престанеше да се насилва.