Всички момчета в селото бяха влюбени във Виктория Форестър. И много улегнали господа с прошарени бради също я заглеждаха, когато минаваше по улиците, и за миг ставаха отново момчета с пърхаща походка.
— Казват, че дори господин Мънди бил сред почитателите ти — каза Луиза Торн на Виктория Форестър един майски следобед в ябълковата градина.
Пет момичета бяха насядали под и на клоните на най-старата ябълка в градината. Огромният й ствол беше удобен за сядане и облягане, а когато подухнеше майският ветрец, от клоните на ябълката като сняг се сипеха розови цветчета и падаха по косите и полите на момичетата. Лъчите на следобедното слънце се процеждаха зелени и златисти през листата.
— Господин Мънди е на петдесет и четири и е доста стар — възмути се Виктория Форестър и направи гримаса, с която показа точно колко означават петдесет и четири години, когато си на седемнайсет.
— И освен това вече е бил женен — допълни братовчедката на Луиза Сесилия Хемпсток. — Аз лично не бих желала да се омъжа за някой, който вече е бил женен. Все едно… — тя се замисли за момент — някой да ти е яздил понито.
— Аз пък мисля, че единственото предимство да се омъжиш за вдовец е, че някоя друга вече му е одялала треските — каза Амелия Робинсън. — Пречупила го е, ако щете. И освен това си мисля, че на тази възраст похотта му е отдавна задоволена и намаляла, което би освободило жената от някои доста недостойни задължения.
Под ябълката се разнесе приглушен момичешки кикот.
— И все пак е хубаво да живееш в голяма къща и да си имаш карета с четири коня, и да пътуваш до Лондон на театър или до Бад на бани, или до Брайтън на море, пък, ако ще и мъжът ти да е петдесет и четири годишен — колебливо се обади Люси Пипин.
Другите момичета се разпищяха и започнаха да я замерят с шепи ябълкови цветчета и никоя не пищеше по-силно и не хвърляше повече цветчета от Виктория Форестър.
Тристан Торн, който беше седемнайсетгодишен и само с половин година по-голям от Виктория, беше на половината път от мъжа до момчето и се чувстваше еднакво неудобно и в двете роли; струваше му се, че е сглобен само от лакти и адамови ябълки. Косата му беше кафява като мокра стара слама и стърчеше под всякакви характерни за седемнайсетгодишните ъгли, колкото и да я приглаждаше и решеше.
Беше болезнено срамежлив и — както често се случва с болезнено срамежливите — компенсираше срамежливостта си, като се изявяваше шумно в най-неподходящи моменти. През повечето време беше доволен — или поне толкова доволен, колкото може да е един седемнайсетгодишен младеж, пред когото е целият свят — и когато бленуваше из полята или пред високия тезгях на селската бакалия „Мънди и Браун“, си представяше как се качва на влака за Лондон или за Ливърпул или на кораба през сивия Атлантически океан до Америка и спечелва богатство сред диваците в Новите земи.
Но понякога вятърът духаше откъм стената и донасяше мирис на мента, мащерка и боровинки и в огньовете в камините се забелязваха необичайни цветове. Когато духаше този вятър, всичко спираше да работи, дори кибритените клечки не искаха да се палят.
И именно в тези моменти бляновете на Тристан Торн ставаха странни, пропити с чувство за вина фантазии, объркани и необикновени, за пътешествия през гъсти гори и спасяване на принцеси в дворци, блянове за рицари, тролове и русалки. И когато го връхлитаха такива настроения, се измъкваше от къщи, лягаше на тревата и гледаше звездите.
Малцина от нас са виждали звездите така, както са ги виждали тези хора — нашите градове и села са прекалено светли нощем, — но от село Стената звездите се виждаха като светове или като идеи, неизброими като дърветата в гората и листата по дърветата. Тристан се взираше в тъмното небе, докато в главата му не останеше нито една мисъл, след което се прибираше и заспиваше като труп.
Беше дългуч с потенциал, буре с динамит, което чакаше само някой да му подпали фитила; но такъв човек нямаше и затова в събота, в неделя и вечер Тристан помагаше на баща си във фермата, а денем работеше като писар за г-н Браун в „Мънди и Браун“.
„Мънди и Браун“ беше селският магазин. В него имаше най-необходимите стоки, но по-голямата част от бизнеса се осъществяваше чрез списъци: селяните даваха на г-н Браун списък на необходимите им неща: от консерви до разтвор за къпане на овцете, от ножове за риба до цигли; писарят в „Мънди и Браун“ съставяше общ списък на всички поръчки, след което г-н Мънди вземаше общия списък, качваше се на каруцата, теглена от два големи товарни коня, и се отправяше към близкия град, за да се върне след няколко дни с каруца, пълна с всякакви стоки.