Тримата му живи синове не казаха нищо. Но сред четиримата мъртви се надигна ропот: може би от съжаление, че техните останки са били изкълвани от орли или отнесени от бързи реки, премятани през водопади и потънали в морето, за да не почиват никога в Залата на предците.
— А сега. Въпросът с наследяването. — Гласът на господаря излизаше със свистене като въздух от пробит мях. Живите му синове вдигнаха глави: Примус, най-големият, с бели косми в гъстата черна брада, с гърбав нос и сиви очи, погледна с очакване; Терциус, чиято брада беше рижаво-златиста, а очите му жълто-кафяви, погледна враждебно; Септимус, с черна и още мека брада, висок и подобен на гарван, погледна безизразно, както гледаше винаги.
— Примус, отиди до прозореца.
Примус отиде до дупката в скалата и погледна навън.
— Какво виждаш?
— Нищо, сър. Виждам нощното небе над нас и облаците под нас.
Старецът потрепери под мечата кожа, с която беше завит.
— Терциус. Иди до прозореца. Какво виждаш?
— Нищо, татко. Каквото ти каза и Примус. Нощното небе над нас с цвят на синина и пелена от облаци под нас, цялата сива и вълниста.
Очите на стареца се стрелнаха като дивия поглед на хищна птица.
— Септимус. Ти. Прозорецът.
Септимус отиде до прозореца и застана отстрани, макар и не много близо до двамата си по-големи братя.
— Ами ти? Какво виждаш?
Септимус погледна през дупката. Вятърът хапеше лицето му и насълзяваше очите му. Една звезда премигна леко в индиговосиньото небе.
— Виждам звезда, татко.
— Аха — изсвистя гласът на осемдесет и първия лорд. — Отнесете ме до прозореца. — Четиримата му мъртви синове гледаха тъжно, докато тримата живи го носеха към прозореца. Старецът се изправи, или почти успя, подпрян тежко на раменете на децата си, и се загледа в оловното небе.
Разкривените му пръсти с стекли кокалчета напипаха топаза, който висеше на врата му на дебела сребърна верижка. Верижката се скъса като паяжина. Той протегна топаза в дланта си, краищата на сребърната верижка висяха.
Мъртвите лордове на Бурелом си зашепнаха нещо с гласовете на мъртвите, които приличат на звука, когато вали сняг: топазът беше Властта над Бурелом. Този, който го носеше, беше лорд на Бурелом, стига да беше от кръвта на Бурелом. На кого ли от оцелелите си синове щеше да го даде осемдесет и първият лорд?
Живите синове не казаха нищо, само гледаха съответно с очакване, враждебност и безразличие (но това безразличие беше измамно като безразличието на скала, която осъзнаваш, че не можеш да изкачиш чак когато си стигнал до половината и няма никакъв начин да слезеш долу).
Старецът се дръпна от ръцете на синовете си и се изправи, висок и достолепен. За миг отново беше господарят на Бурелом, победил Северните таласъми в битката при Чукарест връх; направил осем деца — седем от тях момчета — на три съпруги; убил и четиримата си братя в единоборство още преди двайсетгодишната си възраст, макар най-големият му брат да беше почти пет пъти по-възрастен от него и могъщ и прославен воин.
Именно този мъж вдигна сега топаза и каза четири думи на отдавна мъртъв език, думи, които увиснаха във въздуха като удари на огромен бронзов гонг.
И после запрати камъка към небето. Живите братя ахнаха, когато камъкът описа дъга над облаците, достигна онова, което определено беше зенитът на траекторията му, а после противно на всички физически закони продължи да се издига в небето. На небето вече блещукаха и други звезди.
— На този, който намери камъка, който е Властта над Бурелом, оставям благословията си и господството над Бурелом и всичките му владения — каза осемдесет и първият лорд и докато говореше, гласът му изгуби силата си и той отново стана стар, много, стар, като вятър, духащ през изоставена къща.
Братята, живи и мъртви, не откъсваха очи от камъка. Той продължи да се издига в небето и накрая се изгуби от поглед.
— Орли ли да впрегнем, за да ни отнесат в небето? — озадачено и раздразнено попита Терциус.
Баща им не каза нищо. Последната дневна светлина угасна и звездите увиснаха над главите им, неизброими и великолепни.
Една падна.
Терциус реши, макар да не беше сигурен, че това е първата вечерна звезда, същата, която беше забелязал брат му Септимус.
Звездата се запремята — петънце светлина в нощното небе — и пропадна някъде на юг и на запад от тях.
— Край — прошепна осемдесет и първият лорд, падна на пода на каменната зала и не помръдна повече.