Примус се почеса по брадата и сведе поглед към трупа.
— Направо ме сърбят ръцете да изхвърля дъртото копеле през прозореца. Каква беше тази идиотщина?
— По-добре недей — каза Терциус. — Ще вземе Бурелом да се срине. Или пък да си навлечем проклятие, нали така. По-добре го занеси в Залата на предците.
Примус вдигна тялото на баща си и го положи върху кожите на леглото.
— Да кажем на хората, че е мъртъв.
Четиримата мъртви братя се бяха скупчили заедно със Септимус пред прозореца.
— Според теб за какво си мисли? — попита Квинтус Секстус.
— Чуди се къде е паднал камъкът и как да стигне до него пръв — отвърна Секстус и си припомни падането си от скалите към вечността.
— Надявам се — каза покойният осемдесет и първи лорд на Бурелом на четиримата си мъртви синове. Но тримата, които още не бяха мъртви, не чуха нищо.
Въпросът „Колко е голяма Самодивската страна?“ няма прост отговор.
В крайна сметка Самодивската страна не е една земя, едно княжество или едно владение. Картите на Самодивската страна са ненадеждни и на тях не може да се разчита.
Говорим за кралете и кралиците на Самодивската страна като че ли говорим за кралете и кралиците на Англия. Но Самодивската страна е по-голяма от Англия и е по-голяма от целия свят (защото още от зората на времето всяка земя, прогонвана от картите от изследователите и смелчаците, доказвали, че не съществува, намира убежище в Самодивската страна; и така, по времето, когато пишем за нея, тя вече е наистина най-голямото място, в което има всякакви терени и ландшафти). Тук наистина има дракони. А също и грифони, лами, крилати коне, василиски и хидри. Има и всякакви по-познати ни животни, като например котки — любвеобилни и надменни, кучета — благородни и подли, вълци и лисици, орли и мечки.
В средата на горичката, толкова гъста и тъмна, че си беше почти непроходим лес, имаше къщурка от тръстика, пръти и спечена сива глина. И в тази къщурка имаше нещо особено зловещо. Малко жълто птиче стоеше на пръта в клетката пред къщата. Не пееше, беше тъжно умълчано, с разрошени избелели пера. Старата бяла боя на вратата се лющеше.
В къщурката имаше само една стая. От гредите на тавана висяха бутове и наденици, а също и един препариран крокодил. Огън от торф димеше в огнището до стената. Трите легла — едното голямо и старо, другите две колкото походни креватчета — бяха завити с одеяла.
В единия ъгъл имаше готварски съдове и голяма прашна ракла, вероятно празна. Прозорците бяха толкова мръсни, че през тях не се виждаше нищо, навсякъде се стелеше дебел пласт мазен прах.
Единственото чисто нещо в къщата беше огледалото от черно стъкло, високо повече от човешки ръст и широко като църковна врата, подпряно на стената.
Къщата принадлежеше на три старици. Редуваха се да спят на голямото легло, да готвят обяд, да слагат в гората капани за дребни животни, да вадят вода от дълбокия кладенец зад къщата.
Трите старици почти не си говореха. В къщурката имаше и три други жени. Те бяха слаби, мургави и весели. Помещението, което обитаваха, беше много по-голямо от къщата; подът му беше от оникс, а колоните му бяха от обсидиан. Зад него имаше двор, от който се виждаха звездите и небето. В двора имаше фонтан и от статуята на изпаднала в екстаз русалка с широко отворена уста бликаше вода. Прозрачните черни струи падаха в езерото и то разклащаше отразените звезди.
Трите жени и тяхната къща бяха в черното огледало. Трите старици бяха Лилим — кралицата на вещиците — сам-сами в гората.
Трите жени в огледалото също бяха Лилим: но дали бяха потомки на стариците, или техни сенки и дали само селската къщурка в гората беше истинска, или пък някъде другаде Лилим живееха в черна зала с фонтан във формата на русалка под звездите, никой не знаеше, освен самата Лилим.
Този ден едната старица се върна от гората с белка с прерязано гърло.
Остави я на прашната дъска за рязане и извади остър нож. Отряза лапичките и главата и с едната си мръсна ръка одра животинчето, сякаш събличаше пижамката на дете; пусна трупчето и попита с треперлив глас:
— Червата?
Най-дребната, най-старата и най-рошавата от трите старици, която се клатеше в люлеещия стол, отвърна:
— Може.
Първата старица вдигна белката и й разряза корема. Вътрешностите й се изсипаха на дъската, червенолилави като слива, лъскави като мокри скъпоценни камъни върху прашното дърво.
— Елате бързо! Елате бързо! — изписка старицата, разбута внимателно вътрешностите на белката с ножа и отново изписка.
Бабишкерата в люлеещия стол се изправи. (В огледалото мургавата жена се протегна и се надигна от дивана.) Последната старица, която беше навън, побърза да влезе и викна още от прага: