И повече не каза нищо, и на полянката настъпи тишина.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Ще стигна ли дотам, докато свещ гори?
С всяка крачка на Тристан октомври се отдръпваше; колкото повече вървеше, толкова повече имаше чувството, че навлиза в лятото. През гората имаше пътека с високи храсти от едната страна и той вървеше по тази пътека. Високо над него звездите сияеха и примигваха, а пълната луна светеше в златно като узряла царевица. На лунната светлина в храстите се виждаха диви рози.
Доспа му се. Повървя още малко, но след това си съблече палтото, пусна на земята голямата си кожена торба — от онзи вид, който след двайсет години щеше да се нарича мешка, — отпусна глава върху нея и се зави с палтото.
Впери поглед в звездите; заприличаха му на танцьорки, изящни и елегантни, изпълняващи танц почти необятен в сложността си. Представи си, че вижда лицата им; бледи, леко усмихнати, прекарали толкова много време над света да наблюдават суетата, радостта и болката на хората долу, че нямаше как да не се развеселяват всеки път, когато поредното малко човешко същество си повярваше, че е центърът на света, както го правим всички.
И тогава Тристан се сети, че сънува, защото влезе в спалнята си, която същевременно беше и класната стая в селското училище в Стената: и г-жа Чери чукаше по черната дъска и ги призоваваше към тишина, а Тристан сведе поглед към плочата си да види кой урок са взели, но не можа да прочете какво е написал. Тогава г-жа Чери, която толкова много приличаше на майка му, че той се учуди как досега не е забелязал, че са една и съща жена, го вдигна да каже на класа датите на всички крале и кралици на Англия…
— Извинете — каза в ухото му един малък и космат глас, — имате ли нещо против да сънувате малко по-тихо? Вашите сънища заглушават моите, а ако има нещо, в което да не ме бива, това са датите, Уилям Завоевателя, хиляда шейсет и шеста? Само това знам, обаче и него бих сменил за една танцуваща мишка.
— Мм? — каза Тристан.
— Малко по-тихо, ако обичате — каза гласът.
— Извинявайте — отвърна Тристан и след това сънищата му бяха все за мрака.
— Закуска? — каза нечий глас до ухото му. — Гъби, задушени в масло с див чесън.
Тристан отвори очи: слънчевите лъчи грееха през храсталака с дивите рози и багреха тревата в златно и зелено. Миришеше божествено.
Пред него се появи калаена купа.
— Не е кой знае какво — каза гласът. — Селска манджа. Не е като за изискани господа, но тези като мен ценят хубавите гъби.
Тристан премигна, бръкна в купата, и извади с пръст една голяма гъба. Беше гореща. Отхапа предпазливо и усети сока й. Беше най-вкусното нещо, което беше опитвал, и след като я сдъвка и я глътна, го каза.
— Много мило от твоя страна — каза дребното човече, седнало от другата страна на малкия огън, който припукваше и димеше в утринния въздух. — Определено много мило. Но ти знаеш и аз знам, че това са просто задушени гъби и че не са кой знае какво…
— Има ли още? — попита Тристан, осъзнал колко е гладен: понякога така става, като хапне човек.
— Аха, ей на това вече му викам добро възпитание — каза съществото; носеше голяма провиснала широкопола шапка и торбесто палто. — „Има ли още?“ — ми вика като че ли са пържени пъдпъдъчи яйца и пушена газела с трюфели, а не прости гъби с вкус на нещо умряло преди седмица, дето направо не се ядат. Ха, на това му се вика възпитание.
— Честно, наистина бих хапнал още една гъбка — каза Тристан. Ако не ви затруднява.
Човечето — ако принадлежеше към човешкия род, в което Тристан силно се съмняваше — въздъхна скръбно, бръкна с ножа си в цвъртящия на огъня тиган и сложи две големи гъби в калаената купичка на Тристан.
Тристан ги подуха, за да изстинат, и ги изяде с пръсти.
— Я се виж! — каза едновременно гордо и сърдито дребното космато създание. — Ядеш тези гъби като че ли ти харесват и като че ли не са с ужасен вкус на талашит и проядено от червеи дърво.
Тристан си облиза пръстите и увери благодетеля си, че това са най-хубавите гъби, които е имал честта да опита някога.
— Това го казваш сега — отвърна създанието с мрачно задоволство, — но няма да го кажеш след един час. Червата ти несъмнено няма да се съгласят с теб, както когато на рибока жена му не се съгласи с мъжа си за русалката. И ги чуха от Гарамонд чак до Бурелом. Ега ти езика! Още се изчервявам, като си спомням думите им! — Дребната космата личност въздъхна дълбоко. — Като стана въпрос за червата, ми се налага да се погрижа за моите ей зад онова дърво. Би ли ми оказал огромната чест да ми пазиш торбата? Ще съм ти много задължен.