— Е, красавецо, хубаво ли ти беше? — попита Летисия.
— Да — отвърна Терциус враждебно, сякаш зад думите й се криеше капан. — Хубаво ми беше.
— Искаш ли още един рунд, преди да си тръгна?
Вместо отговор Терциус посочи между краката си.
Летисия се изхили.
— Ще го вдигнем за нула време — каза, извади корковата тапа на бутилката, която беше оставила до леглото, след което я подаде на Терциус.
Той й се ухили, обърна няколко глътки и й я върна.
— Бас държа, че ти е харесало — каза тя. — А сега, хубавецо, нека ти покажа на мен как ми харесва… ей, какво ти стана? — Защото лорд Терциус Буреломски се гърчеше на леглото, беше се оцъклил и пъшкаше.
— Виното! — прошепна задъхано. — Откъде го взе?
— От брат ти — каза Лети. — Срещнах го на стълбите. Каза, че било добро за възстановяване и втвърдяване и че щяло да ни осигури нощ, която няма да забравим.
— И е бил прав. — Терциус с мъка си пое дъх, подритна веднъж, втори и трети път, после остана неподвижен. И много твърд.
Чуваше писъците на Летисия сякаш от много далеч. Усети четири познати присъствия до себе си в сенките до стената.
— Беше много красива — прошепна Секундус; на Летисия й се стори, че завесите са се раздвижили.
— Септимус е най-големият майстор от всички ни — каза Квинтус. — Беше същата самоделна бъркоч от отровни ягоди, която набута в задушената ми змиорка. — На Летисия й се стори, че вятърът е подухнал от планините.
Тя отвори вратата и събуденото от писъците й домакинство започна претърсване. Лорд Септимус обаче не бе открит и един от черните жребци също липсваше от конюшнята (кочияшът спеше и хъркаше и изобщо не можаха да го събудят).
На другата сутрин лорд Примус се събуди в отвратително настроение.
Отказа да осъди Летисия на смърт, като заяви, че тя била също толкова жертва на заговора на Септимус, колкото и Терциус, но й заповяда да придружи тялото на Терциус обратно до крепостта Бурелом.
Даде й един от черните коне, за да откара тялото, както и кесия сребърни монети, достатъчни да плати на някой селянин от Недалеч да пътува с нея — и да се грижи вълците да не изядат коня.
Бревис стигна до кръстовището, дръпна въжето за хиляден път и спря. За въжето беше вързан брадатият, рогат и злоок козел, който трябваше да отведе на пазара за продан.
Същата сутрин майката на Бревис беше сложила на масата пред него една-единствена репичка и беше казала:
— Бревис, синко. Тази репичка е единственото, което днес успях да извадя от земята. Цялата ни реколта пропадна, а заедно с нея и всичката ни храна. Нямаме нищо за продажба освен козела. Затова искам да го вържеш, да го отведеш на пазара и да го продадеш на някой фермер. И с парите, които ще получиш за него — помни, не вземай по малко от флорин — да купиш една кокошка, зърно и ряпа; тогава може и да не умрем от глад.
И така Бревис изяде репичката, която беше куха и люта, и посвети остатъка от сутринта на гонитба на козела из обора, като в хода на този процес се сдоби със синина и ухапване от въпросния козел, докато накрая с помощта на един пътуващ калайджия не изтощи животното достатъчно, за да го върже. Остави майка си да превърже причинените от козела рани на калайджията и затегли рогатото към пазара.
На моменти козелът решаваше, че трябва да тича напред, и Бревис подтичваше след него, като забиваше токовете на ботушите си в сухия коларски път, докато козелът не решеше да спре — внезапно, без предупреждение и без видима за Бревис причина. Тогава Бревис ставаше от земята и отново почваше да го дърпа.
Стигна до кръстопътя в края на гората. Беше потен, гладен и насинен и дърпаше отказващия да съдейства козел. На кръстовището стоеше някаква висока жена. В тъмната й коса имаше сребристочервена диадема и роклята й беше алена като устните й.
— Как се казваш, момче? — попита тя с глас като мускуснокафяв мед.
— Бревис, госпожо — отвърна той и забеляза зад жената нещо странно: малка каручка, между чиито ритли не беше впрегнато никакво животно. Зачуди се как е стигнала дотук.
— Бревис — измърка тя. — Хубаво име. Искаш ли да ми продадеш козела си, Бревис?
Бревис се поколеба.
— Мама каза да го заведа на пазара и да го продам за кокошка, зърно и няколко репи и да й донеса рестото.
— Колко ти каза майка ти да вземеш за козела? — попита жената с алената рокля.
— Не по-малко от един флорин.
Тя се усмихна и протегна ръка. В нея проблесна нещо жълто.
— Ще ти дам тази златна гвинея, с която можеш да си купиш цяло стадо кокошки и сто бушела репи.
Челюстта на момчето увисна.
— Става ли?
Бревис кимна и й подаде въжето, с което беше вързан козелът.