— Заповядайте — успя само да каже. Във въображението му се запремятаха безгранични богатства и неизброимо количество репи.
Дамата взе връвта, докосна с пръст челото на козела точно между двете жълти очи и пусна въжето. Бревис очакваше козелът да се втурне към гората или по някой от пътищата, но той остана на място като вкаменен. Бревис протегна ръка за златната гвинея. Жената вдигна очи към него, огледа го от изкаляните му ботуши до потната остригана коса и отново се усмихна.
— Знаеш ли какво? Мисля, че двамата много ще си отивате и каручката ми ще изглежда по-добре с двама ви. Ти как мислиш?
Бревис не разбираше какво му говори и отвори уста, за да й го каже. Но тогава тя вдигна дългия си пръст, докосна основата на носа му и той откри, че не може да каже нищо.
Тя щракна с пръсти и Бревис и козелът побързаха да застанат между ритлите на каручката; а Бревис с изненада забеляза, че върви на четири крака и че вече не е по-висок от животното до себе си.
Вещицата изплющя с камшика и каручката потегли по прашния път, теглена от два еднакви бели рогати козела.
Косматият дребосък беше взел скъсаното палто и панталоните на Тристан и жилетката му, беше го оставил увит в одеялото и беше отишъл в селото, сгушено в долината между три обрасли с пирен хълма.
Тристан седеше под одеялото в топлата вечер и чакаше.
В глоговите храсти отзад нещо святкаше. Тристан реши, че са светулки, но когато отиде да ги огледа отблизо, видя, че са миниатюрни човечета — святкаха и прехвърчаха от клон на клон.
Изкашля се любезно. Няколко чифта миниатюрни очички се впериха в него. Няколко от дребните същества избягаха. Други се вдигнаха високо в глоговия храст, а най-храбрите литнаха към него и се разсмяха пискливо и звънко, сочеха скъсаните му ботуши, одеялото, бельото му и бомбето. Тристан се изчерви и се уви по-хубаво с одеялото.
Един от дребосъците запя:
А друг запя:
— Я се разкарайте, глупаци такива — каза Тристан с пламнало лице и тъй като нямаше нищо друго подръка, ги замери с бомбето.
Така го намери косматият дребосък, когато се върна от село Веселие (никой не знаеше защо се нарича така, още повече че беше мрачно и унило и съществуваше от незапомнени времена) — увит в одеялото, седнал тъжно до глога и тъгуващ за загубата на шапката си.
— Казаха тежки думи за моята любов — оплака се Тристан. — За госпожица Виктория Форестър. Как не ги беше срам?
— Малкият народ не се срамува от нищо — каза приятелят му. — И говори какви ли не глупости. Но говори и доста умни неща. Имаш право да ги слушаш, както и да не ги слушаш.
— Казаха, че истинската ми любов щяла да ми се присмее.
— Така ли казаха? — Косматият дребосък разгъваше на тревата някакви дрехи. Даже на лунната светлина Тристан видя, че изобщо не приличат на неговите.
В Стената мъжете ходеха в кафяво, сиво и черно; и дори най-червените кърпи, носени от най-твърдоглавите фермери, скоро избеляваха от слънцето и дъжда и придобиваха обществено приемлив цвят. Тристан огледа алените, жълти и резедави дрехи, които приличаха no-скоро на костюм на пътуващ артист или на нещо извадено от раклата на братовчедка му Джоан, тя беше голяма кипра.
— Това не са моите дрехи!
— Вече са — гордо каза косматият дребосък. — Старите ги продадох. Тези са по-качествени — ето, виж, няма да се късат и износват толкова лесно — и са съвсем нови, и освен това с тях няма толкова да биеш на очи като чужденец. Тук хората носят точно това, сериозно.
Тристан се поколеба дали да не продължи похода си увит в одеяло като някой абориген от учебника по история. След това въздъхна, свали си ботушите, пусна одеялото да се свлече на тревата и с напътствията на косматия дребосък („Не, момко, това е върху това. Боже, на какво ви учат вас младите?“) облече хубавите си нови дрехи.
Новите ботуши бяха много по-удобни от старите.
Определено бяха хубави тези нови дрехи. Но макар, както твърди пословицата, дрехите да не правят човека и красивите пера да не правят птицата, понякога облеклото определено е подправка в рецептата. И Тристан Торн в алено и жълто не беше същият Тристан Торн с палтото и неделния костюм. В походката му се появи напереност, а в движенията — увереност, каквито досега нямаше. Брадичката му се вирна и в очите му се появи блясък, какъвто нямаше, докато носеше бомбето.