След като изядоха храната, която косматият дребосък беше донесъл от Веселие — пушена пъстърва, яхния от пресен боб, няколко кексчета със стафиди и бутилка бира — Тристан се почувства съвсем добре в новите си одежди.
— А сега, след като ми спаси живота в сухата гора — каза косматият дребосък — и след като баща ти ми направи услуга още преди ти да се родиш, не искам някой да каже, че не си плащам дълговете… — Тристан измърмори нещо в смисъл, че новият му приятел вече бил направил за него повече от достатъчно, но косматият дребосък не му обърна внимание и продължи: — … и затова се чудех: знаеш ли къде е тази твоя звезда?
Тристан без колебание посочи към тъмния хоризонт.
— А колко е далеч тази твоя звезда? Знаеш ли?
Досега Тристан не се беше замислял по този въпрос, но се чу да казва:
— Човек трябва да върви, като спира само да спи, докато луната се напълни и изтънее над него шест пъти, и да премине през опасни планини и палещи пустини, докато стигне до мястото, където е паднала звездата.
Не звучеше като нещо, което обикновено би казал и затова премигна учуден от себе си.
— Така си и мислех — каза косматият дребосък, отиде до торбата си и се наведе над нея, за да не види Тристан как я отваря. — Освен това май не си единственият, който я търси. Помниш ли какво ти казах?
— Да изкопая дупка, за да си заровя в нея акото ли?
— Не това.
— Да не казвам на никого истинското си име и накъде съм тръгнал ли?
— И това не.
— Тогава какво?
— А „Колко мили са до Вавилон, кажи?“ — пропя дребосъкът.
— А, да. И какво?
— „Ще стигна ли дотам, докато свещ гори? Ще стигнеш, ще се върнеш“. Само че става въпрос за восъчна свещ, а не за лоена. С лоени не става. Отне ми доста време да я намеря. — Извади недогоряла свещ, голяма колкото джанка, и я подаде на Тристан.
Тристан не видя в свещта нищо необичайно. Беше восъчна, а не лоена, и беше почти стопена.
— За какво ми е?
— Всичко с времето си — каза косматият дребосък и извади от торбата си още нещо. — Вземи и това. Ще ти трябва.
Нещото блестеше под лунните лъчи. Тристан го взе. Беше тънка сребърна верижка с примки в двата края. Беше студена и хлъзгава на пипане.
— Какво е това?
— Каквото трябва. Котешки дъх, рибешки люспи и лунни лъчи върху воденичен яз, претопени и изковани от джуджета. Ще ти трябва, за да вземеш звездата.
— Сериозно?
— Разбира се.
Тристан пусна верижката в дланта си: имаше чувството, че държи шепа живак.
— Къде да я сложа? Тези смешни дрехи нямат джобове.
— Увий я около китката си, докато не ти потрябва. Точно така. И да знаеш, че туниката ти има джоб, ей там отдолу, виждаш ли го?
Тристан намери скрития джоб. Над него имаше илик, в който сложи кристалното кокиче, което му беше дал баща му за късмет, когато напусна Стената. Зачуди се дали наистина му носи късмет и ако му носи, дали този късмет е добър, или лош.
Изправи се. Стисна здраво кожената торба.
— А сега чуй какво трябва да направиш — каза косматият дребосък. — Вземи свещта в дясната си ръка. Аз ще ти я запаля. И тръгни към звездата. Вържи я с веригата. От свещта не е останало много, така че по-добре побързай и стъпвай по-живо — ако се забавиш, ще съжаляваш. „Бързичко и пеш“, нали така?
— Ами… сигурно — каза Тристан и застана в очакване.
Косматият дребосък прекара ръка над свещта и тя пламна с огън жълт отгоре и син отдолу. Повя вятър, но пламъкът изобщо не трепна.
Тристан стисна свещта и тръгна напред. Светлината й освети целия свят: всяко дърво и храст, и всяка тревичка.
Със следващата стъпка се озова пред някакво езеро, озарено ярко от свещта; а след това мина през планини и през пусти урви, пламъкът на свещта се отрази в очите на създания от вековните снегове; а след това мина през облаци, които макар и не напълно материални, издържаха теглото му; а след това, стиснал здраво свещта, се озова под земята и пламъкът освети само него и мокрите стени на пещерите; след това още веднъж се озова в планините; а след това на пътя през някаква гъста гора, където зърна теглена от два козела каручка, управлявана от жена в червена рокля, която за краткия миг, в който я зърна, му заприлича на Бодицея, както я рисуваха в учебниците по история; със следващата стъпка се озова в зелена долина и чу ромона на ручей.
Направи още една крачка, но си остана в долината. Тя беше обрасла с високи папрати и брястове и тревата беше обсипана с алени напръстници, и луната грееше в небето. Той вдигна свещта и потърси падналата звезда, някакво парче скала може би или скъпоценен камък, но не видя нищо.