Лъвът прескочи еднорога и бавно и мълчаливо обиколи поляната с гордо вдигната глава. Стигна до дърветата, няколко минути близа раните си с яркочервения си език, а след това с ръмжене като грохот от земетресение изчезна в гората.
Звездата докуцука до еднорога и коленичи на тревата до него, като протегна счупения си крак встрани. Погали го по главата и каза:
— Горкото животно.
Еднорогът отвори тъмните си очи, погледна я, положи глава в скута й и отново ги затвори.
Вечерта Тристан изяде последните трохи от самуна, а звездата отново не яде нищо. Искаше да постоят при еднорога и Тристан не можа да й откаже.
Над поляната се спусна мрак. Небето беше пълно с хиляди ярки звезди. Жената звезда също блестеше, все едно озарена от Млечния път, а еднорогът сияеше меко в тъмнината като закрита от облаци луна. Тристан легна до него и усети топлината на тялото му. Звездата легна от другата страна на еднорога. На Тристан му се стори, че му пее някаква тиха песен, но не чуваше думите. Мелодичните фрагменти, които долавяше, бяха странни и омайни, но тя пееше толкова тихо, че той не чу почти нищо.
Пръстите му докоснаха веригата, която ги свързваше; беше студена като сняг и недоловима като лунен лъч във воденичен яз или проблясък светлина по люспите на пъстърва, издигнала се на повърхността по зазоряване. После заспа.
Кралицата на вещиците пътуваше с каручката си по горската пътека и шибаше с камшика двата бели козела, когато забавяха ход от умора. Беше забелязала огъня край пътеката още преди половин миля и от цвета на пламъците му беше разбрала, че е на нейна колежка, защото вещерските огньове горят с някои доста необичайни краски. Така че дръпна юздите на козлите, когато стигна до шарения фургон, огъня и белокосата жена, която седеше на тревата и въртеше шиш, на който се печеше заек. От разперения му корем се стичаше мас, цвърчеше и съскаше върху жаравата и разнасяше аромат на печено месо и дим.
До мястото за кочияша на дървен прът стоеше шарена птица. Като видя кралицата на вещиците, перата й настръхнаха и от човката й се разнесе уплашен писък, но беше вързана за пръта с верижка и не можеше да литне.
— Преди да ми кажеш каквото и да било — продума старицата, — искам аз да ти кажа, че съм само една бедна продавачка на цветя, безобидна бабичка, която не е сторила никому нищо лошо и че гледката на величествена и всяваща страхопочитание дама като теб ме изпълва със страх и ужас.
— Няма да ти направя нищо лошо — каза вещерската кралица.
Дъртофелницата присви очи и изгледа от глава до пети дамата с алената рокля.
— Така казваш ти. Но как да съм сигурна горката аз, която съм се разтреперила до мозъка на костите си? Може да възнамеряваш да ме ограбиш през нощта, че и нещо по-лошо. — И разбута огъня с една пръчка. Пламъците се издигнаха високо, ароматът на печено месо се разнесе още по-силно във вечерния въздух.
— Заклевам се — каза жената с алената рокля — в правилата и ограниченията на Сестринството, към което принадлежим аз и ти, и в могъществото на Лилим, и в устните и гърдите и девствеността си, няма да ти причиня зло.
— Става, хубавице — каза старата жена и на лицето й се разля усмивка. — Ела, седни. Вечерята ще е готова до два маха на агнешка опашка.
— С удоволствие — каза дамата с алената рокля.
Козлите почнаха да пасат покрай фургона; оглеждаха презрително вързаните мулета.
— Хубави животни — каза старицата.
Вещерската кралица наклони глава и се усмихна скромно. Огънят се отрази в малката алена змия, увита като гривна около китката й. Старицата продължи:
— Скъпа моя, очите ми вече хич ги няма, но права ли ще съм, ако предположа, че един от тези хубавци е започнал живота си не на четири, а на два крака?
— Случват се и такива неща — призна вещерската кралица. — Като например с тази твоя великолепна птица.
— Тази птица пропиля гордостта на колекцията ми. Продаде я за няма нищо преди почти двайсет години. А пък белите, които ми докара после, просто не мога да ти ги опиша. Затова я държа в образа на птица, освен, ако не се налага да свърши някоя работа или да продава на сергията; и ако си намеря някоя добра и яка прислужница, която не се бои от работа, ще я оставя в образа на птица завинаги.
Птицата тъжно изчурулика на пръта си.
— Аз съм мадам Семела — каза старицата.
„Викали са ти Сал Боклука, когато си била млада“, помисли си вещерската кралица, но не го каза на глас.
— Наричай ме Морванег — каза вместо това и си помисли, че шегата е добра (защото Морванег означаваше „морска вълна“, а истинското й име отдавна беше потънало и изчезнало в дълбините на студения океан).