Докато тя говореше, огънят премигваше в сребърно.
— Значи си ти. И си си върнала младостта. — Мадам Семела въздъхна. — И сега пак ще станеш млада.
Дамата с алената рокля се изправи и хвърли в огъня купичката с вечерята си.
— Но ти не. Не ме ли чу? В момента, когато си тръгна, ти ще забравиш, че изобщо си ме виждала. Ще забравиш всичко това, дори моето проклятие, въпреки че знанието ще те човърка и ще те дразни като сърбеж в отдавна отрязан крак. И в бъдеще се отнасяй към гостите си с повече уважение и доброжелателност.
Дървената купичка се подпали и пламъците опърлиха листата на дъба над тях. Мадам Семела я избута от огъня с пръчката и я затъпка в избуялата трева.
— Какво ме е прихванало, че съм хвърлила купичката в огъня? — възкликна високо. — Я, един от най-хубавите ми ножове целият изгорял. Какво ми става?
Не получи отговор. Някъде далеч по пътя се отдалечаваше тропот от копита на животни, които можеше да са и козли. Мадам Семела тръсна глава, сякаш да се отърси от прах и паяжини.
— Остарявам — каза на шарената птица, която все така стоеше на пръта и която беше станала свидетел на всичко и не беше забравила нищо. — Остарявам. И нищо не може да се направи. — Птицата помръдна уплашено на пръта.
Една червена катерица, скочи от дървото и се поколеба, уплашена от огъня. Взе с лапичките си един жълъд и ги вдигна като за молитва. След това избяга — да закопае жълъда и да забрави за него.
Косата на приливите е малък пристанищен град, построен от гранит, град на търговци на провизии, дърводелци и шивачи на платна; на стари моряци с липсващи пръсти и крайници, отворили собствени пивници за грог или прекарващи дните си в такива пивници, вързали остатъците от косите си на насмолени черни плитки, макар наболите по физиономиите им бради отдавна да са побелели като сняг. В Косата на приливите няма курви, или поне няма курви, които да смятат себе си за такива, въпреки че има много жени, които — ако бъдат притиснати — биха описали себе си като многократно омъжени с един съпруг на този кораб на всеки шест месеца и друг съпруг на онзи кораб, който идва в пристанището за по един месец или на всеки девет месеца.
Математиката на тези неща е удовлетворителна за повечето хора; и ако понякога е разочароваща и някой мъж се прибере при жена си, докато там е някой от другите й съпрузи, е, тогава почва бой — и победеният се утешава в някоя от пивниците. Моряците нямат нищо против тази подредба на нещата, защото знаят, че така поне един човек ще забележи, когато не се върнат от морето, и ще скърби за тях; а съпругите им се утешават със сигурното знание, че мъжете им също са неверни, защото за мъжете любовта към морето винаги е на първо място, тъй като то е и майка, и любовница, която като му дойде времето ще умие трупа и ще го погребе сред корали, абанос и перли.
И така именно в Косата на приливите дойде една нощ лорд Примус Буреломски, облечен целият в черно и с брада гъста и четинеста като някое от гнездата, свити от щъркелите по комините на градчето. Пристигна в карета, теглена от четири черни коня, и нае стая в „Почивката на моряка“ на улица „Кука“.
Желанията и поръчките му бяха сметнати за крайно необичайни, защото си носеше собствена храна и пиене: държеше ги в заключен дървен сандък и го отваряше, за да си вземе ябълка, сирене или чаша вино с черен пипер. Настани се в най-горната стая на „Почивката на моряка“ — висока, подобна на вретено сграда, построена на скалист нос, за да улеснява контрабандата.
Лордът подкупи няколко улични хлапета да му докладват в мига, когато забележат непознат за тях мъж, дошъл по суша или по море; най-вече да се оглеждат за много висок кокалест тъмнокос тип с гладна физиономия и безизразни очи.
— Примус определено си е взел поука — каза Секундус на четиримата си мъртви братя.
— Нали знаеш какво казват? — прошепна Квинтус със замисления шепот на мъртвите, който в този ден звучеше като плискане на вълни по крайбрежни камъчета. — Този, който се е уморил да се оглежда за Септимус, се е уморил от живота.
Сутрин Примус отиваше на раздумка с капитаните на корабите, хвърлили котва в Косата на приливите, и щедро им купуваше грог, но нито пиеше, нито ядеше с тях. Следобед оглеждаше корабите по доковете.
Скоро клюкарите в Косата на приливите (а те бяха много) разбраха пикантната новина: брадатият джентълмен търсел кораб, който да го откара на изток. И тази клюка бе последвана от друга — че щял да отплава със „Сърцето на съня“ на капитан Ян, кораб с черни платна, боядисана в алено палуба и повече или по-малко съмнителна репутация (с което искаме да кажем, че според всеобщото мнение корабът пиратстваше само в далечни води) и че това щяло да стане веднага щом кажел.