Звездата беше на югоизток от него и се отдалечаваше по-бързо, отколкото той можеше да върви. Въпреки това я последва под ярката луна. Чувстваше се предаден и глупав, и разяден от вина, срам и съжаление. Не трябваше да отвързва веригата, трябваше да я завърже за дървото; трябваше да я накара да отиде с него в селото. Това му минаваше през главата, докато вървеше; но в съзнанието му се обади и още един глас, който отбеляза, че ако не я беше развързал одеве, е щял да я развърже рано или късно и че тя пак е щяла да избяга от него.
Зачуди се дали някога ще я види отново. Бързаше и се спъваше в корените на вековните дървета. Луната бавно се скри зад непрогледния гъсталак от листа и след като известно време се лута безцелно в мрака, Тристан легна под едно дърво, затвори очи и се самосъжалява, докато не заспа.
В един скалист проход в най-южното подножие на планината Корема вещерската кралица дръпна поводите на козлите, спря каручката и подуши мразовития въздух. В небето сияеха хиляди студени звезди.
Алените й устни се извиха в усмивка с такава красота, такава сияйност, такава чистота и съвършено щастие, че ако я видехте, би смразила кръвта във вените ви.
— Най-после. Тя идва при мен.
И сякаш в отговор вятърът в планинския проход зави триумфално.
Примус седна до огъня и потрепери под дебелата си черна роба. Един от черните коне се събуди или засънува, изцвили и изпръхтя, и отново притихна. Примус усещаше странен хлад по лицето си; гъстата брада му липсваше. Избута с пръчка от жаравата една топка от глина, плю си на пръстите, разчупи я и помириса апетитното месо на таралежа, който бавно се беше пекъл в жаравата, докато Примус спеше.
Изяде си закуската до троха; плюеше оглозганите кости в огъня. Прибави към таралежа бучка кораво сирене и леко вкиснато бяло вино.
След като се нахрани, избърса ръце в робата си и извади руните, за да открие къде е топазът, който удостоверяваше владичеството над планинските градове и обширните имения на Бурелом. Хвърли ги и се загледа озадачен в малките квадратни червени гранитни плочки. Събра ги, разклати ги в дългопръстите си ръце, хвърли ги на земята и отново се вгледа в тях. Изплю се в жаравата и тя изсъска лениво. Събра плочките и ги пусна в кесията на колана си.
— Движи се бързо и се отдалечава — каза на себе си на глас.
Изпика се в жаравата, защото се намираше в диви земи, където имаше разбойници и зли духове, и още по-лоши неща, и нямаше желание да им издава присъствието си с дима от огъня. Впрегна конете, качи се на капрата и подкара през гората на запад и от другата страна на планината.
Момичето се държеше здраво за врата на еднорога, който препускаше през тъмната гора.
Нямаше луна, но еднорогът сияеше с бледа светлина като луна, а и самата девойка блестеше и светеше като облак звезден прах. И докато препускаха под дърветата, на някой далечен наблюдател би му се сторило, че момичето примигва като малка звезда.
ШЕСТА ГРАВА
Какво каза дървото
Тристан Торн сънуваше.
Беше се качил на ябълката и гледаше през прозореца на Виктория Форестър, която се събличаше. Когато си свали роклята и остана по комбинезон, Тристан усети, че клонът под краката му поддава, и в следващия миг се запремята във въздуха под лунната светлина…
Падаше към луната.
И луната му проговори: „Моля те — прошепна тя с глас, който му заприлича малко на майчиния му, — защити я. Защити детето ми. Искат да й сторят зло. Направих всичко, каквото можах“. И сигурно щеше да му каже още нещо, а може би му каза, но изведнъж се превърна в собственото си отражение във вода някъде отдолу и Тристан усети, че по лицето му пълзи някакво паяче и че вратът му се е схванал. Вдигна ръка и внимателно махна паячето от бузата си; утринното слънце блестеше в очите му и светът беше златен и зелен.
— Сънуваше — обади се глас на млада жена някъде отгоре. Гласът беше нежен и със странен акцент. Листата на червения бук над главата му шумоляха.
— Да — отговори той на тази, която се беше качила на дървото. — Сънувах.
— И аз сънувах миналата нощ — каза гласът. — Вдигнах поглед и видях цялата гора и нещо огромно се придвижваше през нея. И се приближаваше все повече и повече и разбрах какво е. — Гласът внезапно млъкна.
— Какво беше? — попита Тристан.
— Всичко. Беше Пан. Когато бях много млада, някой — може да е била катерица, те непрекъснато дърдорят, или сврака, или пък риба — ми каза, че Пан е собственик на цялата тази гора. Е, не собственик като собственик. Не че би я продал или пък би я оградил със стена…
— Или би отсякъл дърветата — услужливо предложи Тристан. Настъпи мълчание. Той се зачуди къде е отишло момичето. — Ей? — каза. — Ей?