Тристан протегна ръка. От дървото бавно се отрони танцуващ лист с цвят на мед, падна право в шепата му.
— Пази го — каза дървото, — И чуй какво ще ти каже, когато имаш най-голяма нужда. А сега бързай. Каретата идва. Бързай! Тичай!
Тристан грабна торбата си и се затича, като пътьом пъхна листото в джоба на туниката си. Чуваше тропот на подковани копита — приближаваше се все повече. Разбра, че няма да успее, но се затича още по-бързо, докато в главата му не остана само думкането на сърцето му и свистенето на въздуха, когато си поемаше дъх. Успя да се провре в гъсталака и да застане на пътя точно когато каретата приближи.
Теглеха я четири черни коня, а на капрата седеше блед мъж с дълга черна роба. Вече беше само на двайсет крачки от Тристан, който стоеше останал без дъх и когато се опита да извика, гърлото му беше толкова пресъхнало, че не издаде никакъв звук. Опита се да изкрещи, но гърлото му само изсъска.
Каретата го подмина, без дори да забави ход.
Тристан седна на земята и се опита да си поеме дъх. След това си спомни за звездата, изправи се и тръгна по горския път толкова бързо, колкото можеше. Не беше вървял и десет минути, когато стигна до черната карета. Клон, огромен колкото цяло дърво, беше паднал от един дъб право на пътя пред конете и кочияшът, който беше и единственият пътник, се опитваше да го махне.
— Проклет клон — каза облеченият в дълга черна роба кочияш: според Тристан наближаваше петдесетте. — Нямаше нито вятър, нито буря. Падна ей така. И уплаши конете. — Гласът му беше нисък и бумтящ.
Разпрегнаха конете и ги вързаха към падналия клон. Двамата мъже бутаха, четирите коня дърпаха и заедно успяха да изтеглят клона встрани. Тристан каза едно безмълвно „благодаря“ на дъба, чийто клон беше паднал, на червения бук, на Пан и на гората и попита кочияша дали ще го вземе със себе си.
— Не вземам пътници — отвърна той и потри наболата си брада.
— Разбирам — каза Тристан. — Но без мен още щяхте да си стоите тук. Със сигурност Провидението ви е изпратило при мен, както Провидението изпрати мен при вас. Няма да ви отклоня от пътя ви, а може и пак да дойде време, когато ще сте доволни от помощта на още две ръце.
Кочияшът го огледа от главата до петите. След това бръкна в кесията на пояса си, извади шепа квадратни червени гранитни плочки и каза на Тристан:
— Избери една.
Тристан взе една каменна плочка и показа на мъжа гравирания върху нея символ.
— Хмм — каза кочияшът. — Избери пак. — Тристан се подчини. — Я още веднъж. — Мъжът отново се почеса по брадата. — Добре. Можеш да дойдеш с мен. Руните очевидно са убедени в това. Макар че ще е опасно. Но може да има още паднали клони. Ако искаш, можеш да седнеш отпред при мен и да ми правиш компания.
На Тристан му се стори странно, че когато надзърна във вътрешността на каретата, видя вътре петима бледи джентълмени, целите в сиво. Гледаха го тъжно. Но когато погледна още веднъж, вътре нямаше никого.
Каретата се понесе по неравната трева в златистозеления тунел от листа. Тристан се тревожеше за звездата. Вярно, че беше доста злобна, но пък все пак имаше основание за това. Надяваше се да не се забърка в неприятности, преди да е стигнал до нея.
Разправят, че сиво-черната планинска верига, пресичаща от север на юг цялата Самодивска страна, някога е била великан, който станал толкова голям, че един ден се уморил дори да се движи и да живее и легнал в равнината, и заспал толкова дълбоко, че вековете минавали покрай него като секунди. Но ако е истина, това трябва да се е случило преди много, много време, през Първата епоха на света, когато всичко е било камък и огън, вода и вятър и когато малцина са оживявали, за да излъжат, в случай че не е истина. И все пак, истина или не, четирите големи планини от веригата се наричаха Главата, Рамото, Корема и Коленете, а възвишенията на юг се наричаха Краката. През планините имаше проходи — един между главата и рамото, където трябваше да е вратът, и един южно от планината Корема.
Това бяха диви планини, обитавани от диви създания: черни като въглен тролове, космати диваци, скитащи дървесни хора, планински кози и джуджета миньори, отшелници, изгнаници и по някоя и друга планинска вещица. Не беше най-високата планинска верига в Самодивската страна, като например планината Хуон, чийто най-висок връх беше Бурелом. Но беше сурова планина и се прекосяваше трудно.
Вещерската кралица беше минала през прохода южно от Корема преди няколко дни и сега чакаше в края му. Козлите й бяха вързани за една драка и я пощипваха без ентусиазъм. Кралицата пък седеше в каручката и точеше ножовете си на един камък.