Ножовете бяха стари: дръжките им бяха изработени от кост, а остриетата им бяха от парчета вулканично стъкло, черно като смола и с бели петънца, застинали завинаги в обсидиана. Бяха два: единият по-малък и подобен на сатър, тежък и здрав, за рязане на ребра и стави и за разчленяване; другият беше с форма на кинжал, за изрязване на сърцето. Когато ги наточи дотолкова, че можеше да пререже нечие гърло, без притежателят му да усети нещо друго освен леко като косъм докосване и топлината на изтичащия си живот, вещерската кралица ги остави и започна да се приготвя.
Отиде при козлите и поотделно им прошепна по нещо в ухото.
На мястото им се появиха мъж с къса бяла брада и приличаща на момче жена с тъп поглед. И двамата не казаха нищо.
Вещицата клекна до каручката и също й прошепна някакви слова. Каручката не направи нищо и жената тропна ядосано с крак.
— Остарявам — каза на двамата слуги. Те не й отговориха и дори не дадоха признак, че разбират какво им говори. — Винаги е било по-трудно да се променят неживите неща. Душите им са по-стари и по-затъпели, и по-трудни за убеждаване. Ех, ако можех да си върна младостта… в зората на света, превръщах планини в морета и облаци в палати. С едно щракване на пръсти заселвах цели градове с камъчета. Защо не съм отново млада…
Въздъхна и вдигна ръка: от пръстите й затрептя син пламък и когато се наведе и докосна каручката, пламъкът изчезна.
Изправи се. В катраненочерната й коса се бяха появили бели нишки и под очите й имаше тъмни сенки; но каручката беше изчезнала. На мястото й в края на планинския проход стоеше малка странноприемница.
Някъде далеч проблесна светкавица и се разнесе тътен.
Висящата табела на странноприемницата се люшкаше и скърцаше под напора на вятъра. На нея беше нарисувана каруца.
— Влизайте вътре — каза вещицата. — Тя идва насам и ще трябва да мине през прохода. Просто трябва да направя така, че да влезе, — Обърна се към мъжа с късата бяла брада. — Ти си Били, собственикът на тази странноприемница. Аз съм жена ти, а това е нашата дъщеря, която обслужва гостите. — И посочи момичето с празния поглед, което доскоро беше Бревис.
Втора гръмотевица, по-силна от първата, отекна откъм върховете.
— Скоро ще завали — каза вещицата. — Да напалим камината.
Тристан усещаше присъствието на звездата — тя се придвижваше напред със стабилна скорост. Стори му се, че разстоянието помежду им намалява.
За негово облекчение каретата също следваше нейния път. На едно място пътят се разклони и Тристан се разтревожи, че може да поемат по грешното разклонение. Беше готов да слезе от каретата и да продължи пеш.
Спътникът му спря конете, слезе от капрата и извади руните. След като консултацията приключи, се качи отново и пое по лявото разклонение.
— Ако не е прекалено нахално, мога ли да ви попитам какво търсите? — каза Тристан.
— Съдбата си — отвърна мъжът след кратка пауза. — Правото си на власт. А ти?
— Оскърбих с поведението си една млада дама. Искам да й се извиня. — Докато го казваше, разбра, че е истина.
Кочияшът изсумтя.
В тунела от листа вече имаше пролуки. Дърветата станаха по-нарядко. Тристан вдигна поглед към планината напред и ахна.
— Каква планина!
— Като пораснеш още малко, ми ела на гости в цитаделата горе в Хуон. На онова му се вика планина. От нея се виждат планини, пред които тези са нищо и никакви хълмчета. — И посочи извисяващия се пред погледите им Корем.
— Честно казано, надявам се да прекарам остатъка от живота си като овчар в Стената, защото ми дойде до гуша от вълнения за повече от един живот. То не бяха свещи и еднорози, дървета и млади дами. Но приемам поканата в същия дух, в който бе дадена, и ви благодаря за нея. Ако някога посетите Стената, елате у дома, а аз ще ви дам вълнени дрехи за преобличане и овче сирене, и толкова овнешка яхния, колкото можете да изядете.
— Много мило от твоя страна — каза кочияшът. Пътят от натрошени скали и чакъл вече не беше толкова стръмен и той плесна с камшика, та черните коне да забързат. — Значи си видял еднорог, така ли?
Тристан понечи да разкаже на спътника си за срещата с еднорога, но после размисли и само отбеляза:
— Извънредно благородно животно.
— Еднорозите са лунни твари. Никога не съм виждал еднорог. Но казват, че служели на луната и изпълнявали повелите й. Утре вечер ще стигнем планината. Тази вечер след залез-слънце ще спрем да починем. Ако искаш, можеш да спиш в каретата; аз ще спя край огъня. — Тонът му не се промени, но Тристан с колкото внезапна, толкова и шокираща сигурност разбра, че мъжът се страхува от нещо до дъното на душата си.