Цяла нощ светкавици озаряваха планинските върхове. Тристан спа на кожената седалка на каретата, положил глава върху торба със зоб; сънува призраци, луна и звезди.
Призори заваля, внезапно, все едно небето се беше продънило. Ниски облаци скриха върховете. Под проливния дъжд Тристан и кочияшът впрегнаха конете и потеглиха. Пътят беше стръмен и напредваха бавно.
— Можеш да влезеш вътре — каза кочияшът. — Няма смисъл да се мокрим и двамата. — Бяха се наметнали с промазаното платнище, което извадиха изпод капрата.
— Не виждам как мога да се измокря повече, освен, ако не скоча в някоя река — каза Тристан. — Ще стоя тука. Два чифта очи и два чифта ръце в един момент може да се окажат решаващи.
Спътникът му изсумтя, избърса със студената си мокра ръка капките дъжд от очите и устата си и каза:
— Постъпката ти е глупава, момко. Но я оценявам. — Прехвърли поводите в лявата си ръка и протегна дясната. — Аз съм Примус. Лорд Примус.
— Тристан. Тристан Торн — отвърна момъкът, усетил по някакъв начин, че мъжът има право да научи истинското му име.
Стиснаха си ръцете. Дъждът се усили още повече. Пътят се превърна в река, а дъждът се стелеше на гъсти завеси. Конете съвсем забавиха ход.
— Има един човек. — Лорд Примус вече викаше, та Тристан да го чува сред грохота на пороя. Вятърът отвяваше думите от устните му. — Висок, прилича малко на мен, но е по-слаб и прилича на гарван. Очите му са невинни и безизразни, но в тях се таи смърт. Казва се Септимус, защото е седмият син на баща ни. Ако някога го срещнеш, бягай надалеч. Той иска мен. Но няма да се поколебае да те убие, ако си му застанал на пътя, нито пък да те превърне в инструмент, с който да убие мен.
Бурен порив на вятъра запрати във врата на Тристан цяла каца вода.
— Изглежда, е опасен човек — отбеляза той.
— Най-опасният на света.
Тристан се загледа мълчаливо в пелената от вода и в настъпващия мрак. Пътят вече почти не се виждаше. Примус заговори отново:
— Ако питаш мен, в този дъжд има нещо неестествено.
— Защо?
— Или повече от естествено; да го наречем свръхестествено. Надявам се да намерим по пътя някоя странноприемница. Конете имат нужда от почивка, а и на мен едно сухо легло и топъл огън ще ми дойдат добре. И добра вечеря.
Тристан извика, че е съгласен. Дъждът продължаваше да се лее. Тристан си помисли за звездата. Сигурно беше премръзнала и мокра. Тревожеше се за счупения й крак и си мислеше колко ли й е натъртен задникът от язденето. Той беше виновен. Чувстваше се като отрепка.
— Аз съм най-нещастният човек, живял на тази земя — сподели с лорд Примус, когато спряха да нахранят конете с мокър овес.
— Ти си млад и влюбен — каза Примус. — Всеки младеж в твоето състояние е най-нещастният човек, живял на тази земя.
Тристан се зачуди дали лордът би оценил съществуването на Виктория Форестър. Представи си как й разказва приключенията си в Стената пред камината в дневната; но незнайно защо тези въображаеми разкази му се сториха доста плоски.
Този ден залезът явно беше настъпил веднага след зората и небето беше почти черно. Пътят продължи да се изкачва. Дъждът за миг отслабваше, после се изсипваше с удвоена сила.
— Това там светлина ли е? — попита Тристан.
— Не виждам нищо. Може да е магически огън или светкавица… — отвърна Примус. Но когато взеха поредния завой, каза: — Не бях прав. Светлина е. Браво, момко. Но в тези планини има лоши неща. Можем само да се надяваме, че това не е от тях.
След като вече виждаха целта, конете потеглиха по-бързо. Поредната светкавица озари острите чукари наоколо.
— Имаме късмет! — възкликна Примус с басовия си като гръмотевица глас. — Странноприемница!
СЕДМА ГЛАВА
В „Знакът на каруцата“
Звездата беше мокра до кости, беше тъжна и трепереше. Тревожеше се за еднорога: през целия ден не бяха намерили нищо за ядене, тъй като папратите и дърветата отдавна бяха отстъпили място на сиви скали и гърчави трънливи храсти. Неподкованите копита на еднорога не бяха пригодени за скалистия път, нито пък гърбът му беше пригоден за ездачи и крачката му ставаше все по-бавна и бавна. Докато пътуваха, звездата проклинаше деня, в който беше паднала на този мокър и недружелюбен свят. Когато го беше гледала от небето, й се беше струвал толкова мил и приветлив. Но това беше преди. Сега го мразеше и в червата с изключение на еднорога; но задникът й така се беше натъртил от язденето, че щеше да е щастлива дори без еднорога.
След като цял ден ги беше валял дъжд, светлините на странноприемницата бяха най-приятната гледка, откакто беше паднала на Земята.