— Е — каза Тристан след известно време. — Май обърках всичко.
Звездата седеше на облака до него, облечена в робата, която беше взела от жената в странноприемницата, протегнала счупения си крак в дебелата мъгла пред себе си.
— Ти ми спаси живота — каза накрая. — Нали така?
— Ами май да.
— Мразя те. Досега те мразех за всичко, но сега те мразя още повече.
Тристан размърда изгорената си ръка в благословения хлад на облака. Беше уморен и леко замаян.
— Някаква по-конкретна причина?
— Защото сега, след като ми спаси живота, според законите на моя народ носиш отговорност за мен и аз за теб — уведоми го тя малко сърдито. — И където и да отидеш, трябва да съм с теб.
— Е, това не ми звучи толкова лошо.
— Предпочитам да прекарам остатъка от живота си окована към зъл вълк или смърдящо прасе, или блатен таласъм — сопна се тя.
— Виж, аз не съм толкова лош, честно, особено като ме опознае човек. Съжалявам за цялата тази история с оковаването. Искаш ли да се престорим, че не е станало нищо, и да почнем отначало? Ето сега, аз се казвам Тристан Торн, приятно ми е. — Той й протегна здравата си ръка.
— Майката Луна да ми е на помощ! — възкликна звездата. — По-скоро бих стиснала ръката на…
— Сигурен съм, че е така. — Тристан не изчака да чуе поредното неласкаво сравнение. — Казах, че съжалявам. Дай да започнем на чисто. Аз съм Тристан Торн. Приятно ми е да се запознаем.
Тя въздъхна.
Толкова високо над земята въздухът беше рядък и студен, но слънцето топлеше и облаците наоколо напомняха на Тристан за някакъв фантастичен неземен град. Далеч долу се виждаше истинският свят: слънцето обливаше със светлина всяко дръвче, превръщаше всяка криволичеща река в тънка сребриста змийска следа, блестяща и прорязваща пейзажа на Самодивската страна.
— Е? — каза Тристан.
— Ами хубаво — отвърна звездата. — Страхотна ирония. Където и да идеш, трябва да те следвам. Дори това да ме убие. — Тя разбърка с ръка мъглата по повърхността на облака. След това докосна леко ръката на Тристан. — Моите сестри ме наричат Вечерна. Защото изгрявам вечер.
— Страхотна двойка сме — каза Тристан. — Ти със счупен крак, а аз с изгорена ръка.
— Я да ти видя ръката.
Той я извади от хладината на облака: беше червена и покрита с мехури там, където пламъците бяха лизали кожата му.
— Боли ли?
— Доста.
— Радвам се — каза Вечерна.
— Ако не си бях изгорил ръката, сигурно щеше да си мъртва — отбеляза той и тя прояви достатъчно съвест да сведе засрамено глава. — Знаеш ли — смени Тристан темата, — торбата ми остана в странноприемницата на онази луда жена. Сега нямаме нищо освен дрехите на гърба си. Нямаме храна, нямаме вода, на половин миля от земята сме, няма никакъв начин да слезем и нямаме никакъв контрол над облака. И двамата сме ранени. Нещо да пропускам?
— Пропусна, че понякога облаците се разсейват и се превръщат в нищо — каза Вечерна. — И то често. Виждала съм ги. Аз поне няма да оцелея, ако падна още веднъж.
Тристан сви рамене.
— Е, значи сме обречени. Но докато сме тук, все пак можем да огледаме какво става.
Помогна на Вечерна да се изправи и двамата направиха няколко тромави стъпки в мекия облак. Вечерна отново седна.
— Няма смисъл. Ти върви да огледаш. Аз ще те изчакам тука.
— Обещаваш ли? Да не вземеш пак да избягаш?
— Заклевам се. В майка си луната — тъжно каза Вечерна. — Нали ми спаси живота.
И на Тристан му се наложи да се задоволи с това.
Почти цялата й коса вече беше прошарена, кожата на лицето й беше провиснала и набръчкана под брадичката, около очите и около устните. Лицето й беше безцветно, но роклята й беше все така кървавоалена; беше скъсана на рамото и под нея се виждаше рана, дълбока и жестока рана. Вятърът развяваше косата около лицето й, докато управляваше черната карета през Пустошта. Четирите коня често се препъваха: гъста пяна се стичаше по хълбоците им и от муцуните им капеше кървава слуз. Но копитата им продължаваха да удрят по пътя през Пустошта, в която не растеше нищо.
Вещерската кралица, най-старата от Лилим, спря конете до една зеленикава скала, стърчаща като игла от блатистата почва. Бавно, както можеше да се очаква от жена не в първа младост, че даже не и във втора, слезе от капрата и стъпи на калната земя.
Заобиколи каретата и отвори вратата. Към нея се търколи главата на мъртвия еднорог с все още стърчащия от изстиналото око кинжал. Вещицата се качи в каретата и отвори устата на еднорога. Трупът беше започнал да се вкочанява и това й струва доста усилия. Тя прехапа жестоко собствения си език, докато не усети металния вкус на болката в устата си, докато не усети кръв. Изжабурка се с нея, за да я примеси със слюнка (някои от предните й зъби се клатеха) и я изплю върху изпъстрения с петна език на мъртвия еднорог. Кръвта опръска устните и брадичката й. После изръмжа няколко думички, които няма да цитираме, затвори устата на еднорога и каза на мъртвото животно: