— Как ти е ръката? — попита капитанът.
— Благодаря, значително по-добре — отговори Тристан. Дланта му беше лъскава и набраздена и пръстите му не усещаха почти нищо, но балсамът на Мегът беше премахнал болката и беше ускорил неимоверно оздравяването. Сега седеше на палубата, преметнал крака през рейлинга, и гледаше надолу.
— След седмица ще хвърлим котва, за да натоварим провизии и малко стока — каза капитанът. — Мисля, че ще е добре да ви оставим.
— О, благодаря — каза Тристан.
— Близо е до Стената. Но пак са си десет седмици път. Може и малко повече. Но Мегът казва, че почти е оправила крака на приятелката ти. Скоро ще може да стъпва на него без проблеми.
Седяха един до друг. Капитанът пушеше лулата си: дрехите му непрекъснато бяха покрити с тънък пласт пепел; когато не я пушеше, я дъвчеше или ровеше в чашката й с някакъв остър метален инструмент, или я тъпчеше с тютюн.
— Знаеш ли — каза капитанът, загледан в хоризонта, — това, че ви намерихме, не беше съвсем късмет. Вярно, късмет беше, че ви намерихме, но също така би било вярно, ако кажа, че се оглеждах за теб. Аз и още неколцина други.
— Защо? — попита Тристан. — И откъде разбрахте за мен?
Вместо отговор капитанът нарисува фигура в капчиците кондензирана влага по полираното дърво.
— Прилича на крепост — каза Тристан.
Капитанът му намигна.
— Не трябва да говорим много високо. Даже тук. Мисли за това като за братство.
Тристан го погледна.
— Случайно да познаваш един космат дребосък с шапка и огромна торба, пълна с всякакви неща?
Капитанът изчука лулата си на перилото. Ръката му вече беше изтрила изображението на крепостта.
— Да. И той не е единственият член на братството, който е заинтересуван да се върнеш в Стената. Което ми напомня да кажеш на младата дама, че ако иска да се представя за не такава, каквато е, може от време на време поне да се преструва, че яде нещо — каквото и да е.
— Не помня да съм споменавал Стената във ваше присъствие — отбеляза Тристан. — Когато ме попитахте откъде идваме, казах: „Оттам“, а когато попитахте накъде отиваме, казах „Натам“.
— Браво. Точно така.
Почна следващата седмица. На петия ден Мегът каза, че шината на Вечерна може да се свали. Махна импровизирания бинт и пръчките и Вечерна започна да ходи бавно от носа до кърмата и обратно, хваната за рейлинга. До края на деня вече се придвижваше из кораба с лекота, макар да понакуцваше.
На шестия ден се изви силна буря и уловиха в медния кош шест мълнии. На седмия хвърлиха котва. Тристан и Вечерна се сбогуваха с капитана и екипажа на „Пердита“. Мегът даде на Тристан кутийка от зеления мехлем за ръката му и за крака на Вечерна. Капитанът му даде кожена раница, пълна със сушено месо, плодове, кесия тютюн, нож и кутия с прахан („О, недей да ми благодариш, момко, и без това спираме за провизии!“), а Мегът подари на Вечерна синя копринена рокля, осеяна със сребърни звездички и луни („На теб ти отива много повече, отколкото на мен, скъпа!“). Корабът спря до десетина други небесни кораба на върха на голямо дърво, толкова голямо, че в дънера му бяха издълбани стотици къщички. Обитаваха го и хора, и джуджета, и гноми, и елфи, и други още по-странни създания. Покрай ствола имаше стълби и Тристан и звездата бавно слязоха по тях. Тристан изпита облекчение, че отново е на твърда земя, но същевременно по начин, който не би могъл да изрази с думи, беше и разочарован, сякаш бе изгубил нещо много хубаво.
Дървото-пристанище се скри зад хоризонта чак на третия ден път.
Вървяха на запад, към залеза, по широк прашен път. Спяха в храстите. Тристан ядеше горски плодове и ядки и пиеше вода от бистрите потоци. Не срещнаха много хора. Когато имаха възможност, отсядаха в крайпътни ферми и Тристан работеше по един следобед в замяна на храна и постеля в обора. Понякога спираха в градове и села, за да се измият, да хапнат — звездата се преструваше, че яде — и да пренощуват, когато можеха да си го позволят, в някоя странноприемница.
В град Симкок под Хълма имаха неприятна среща с банда таласъми, която можеше да завърши злощастно и Тристан да прекара остатъка от живота си под земята в безкрайните битки на таласъмите, ако не бяха бързата мисъл и хапливият език на Вечерна. В гората Беринхед Тристан победи един от огромните кафяви орли, който щеше да ги отнесе в гнездото си, за да нахрани малките си, и който не се боеше от нищо освен от огън.
В една пивница във Фулкестън Тристан спечели голяма слава, като рецитира „Кублай хан“ на Колридж, двадесет и третия псалм, „Едно е външност, а пък друго — същност“ от „Венецианският търговец“ и стихотворение за едно момче, което стояло на горящата палуба, откъдето всички се били спасили, все неща, които го бяха задължили да научи наизуст в училище. Тъкмо благославяше г-жа Чери за усилията й в това отношение, когато осъзна, че обитателите на Фулкестън са решили да го задържат завинаги и да го превърнат в следващия градски бард; двамата с Вечерна се видяха принудени да се измъкнат тайно през нощта и успяха само защото Вечерна убеди градските кучета да не ги лаят (по начин, който така и не стана ясен на Тристан).