— Ела тук, момко.
Той предпазливо се приближи към нея.
— Да, госпожо?
— Май ти дължа извинение. Изглежда, си казал истината. А аз си направих погрешни заключения.
— Да — каза Тристан.
— Я да те огледам — каза тя и слезе на пътя. Студеният й пръст го мушна под брадичката и го принуди да вдигне глава. Зелените й очи се впериха в лешниковите очи на Тристан. — Изглеждаш достатъчно честен. Можеш да ми викаш мадам Семела. Тръгнала съм за панаира в Стената. Мислех си дали да не наема някой младеж да ми работи на сергията — продавам стъклени цветя, няма да намериш по-красиви. Добър продавач ще излезе от тебе. Можем да ти сложим ръкавица на ръката да не плашиш клиентелата. Какво ще кажеш?
Тристан се поколеба. След това каза:
— Извинете. — И отиде да се посъветва с Вечерна.
После двамата се приближиха до фургона.
— Добър ден — каза звездата. — Обсъдихме предложението ви и решихме, че…
— Е? — попита Мадам Семела, втренчила поглед в Тристан. — Какво стоиш така като глупак! Говори! Говори! Говори!
— Не искам да работя за вас на пазара — каза той, защото си имам там моя работа. Но ако ни вземете с вас, с моята спътница ще ви заплатим за возенето.
Мадам Семела поклати глава.
— Не ми върши работа. Мога и сама да си събирам дърва за огън и освен това ще си допълнително тегло за Обезверен и Безнадежден. Не вземам пътници. Бабичката пак се качи на капрата.
— Но аз ще ви платя — каза Тристан.
Бабишкерата се изсмя подигравателно.
— Нямаш нищо, което бих приела, за да се возиш във фургона ми. И щом няма да работиш за мен на панаира в Стената, гледай си работата.
Тристан посегна към илика на елечето си и го напипа, студено и съвършено, както през цялото му пътешествие. Извади го и го подаде с два пръста на старицата.
— Нали каза, че продаваш стъклени цветя? Това харесва ли ти?
Беше кокиче, майсторски изработено от зелено и бяло стъкло: изглеждаше като току-що откъснато от поляната и по него още имаше роса. Старицата за миг присви очи, огледа зелените му листа и свежите бели венчелистчета… и изписка: звукът, който издаде, наподобяваше на грака на ядосана хищна птица.
— Откъде го имаш? — изкрещя. — Дай ми го! Дай ми го веднага!
Тристан стисна кокичето в шепата си и отстъпи назад.
— Хмм. Това цвете ми е много любимо, даде ми го баща ми, когато тръгнах на път, и подозирам, че има огромно лично и семейно значение. Със сигурност ми донесе късмет, така да се каже. Следователно ще е по-добре да го задържа и двамата със спътницата ми да стигнем до Стената пеша.
Мадам Семела, изглежда, се разкъсваше между желанието да заплашва и умолява, емоциите се изписваха на лицето й толкова ясно, че то почти трепереше от усилието да ги сдържа. След това се овладя и с прегракнал от напрежение глас каза:
— Добре де, добре. Да не бързаме толкова. Сигурна съм, че ще се споразумеем.
— О, съмнявам се — каза Тристан. — Много трябва да е примамливо това споразумение, за да ме заинтригува, и освен това трябва да има сигурни гаранции за спазването му и определени предпазни уговорки, за да съм сигурен, че поведението и действията ви спрямо мен и моята спътница по всяко време ще останат добронамерени.
— Дай пак да видя кокичето — примоли се старицата.
Шарената птица със сребърната верижка на крака излетя от отворената врата на фургона и ги загледа.
— Горката окована птица — каза Вечерна. — Защо не я пуснете?
Но старицата не отговори и изобщо не й обърна внимание — или поне така си помисли Тристан, — а каза:
— Ще те откарам до Стената и се заклевам в честта и в истинското си име, че по време на пътуването няма да предприемам действия, които да ти навредят.
— Нито бездействия или индиректни действия, които биха довели до вреда за мен или спътницата ми.
— Както кажеш.
Тристан се замисли. Определено не вярваше на бабишкерата.
— Искам да се закълнеш, че ще пристигнем в Стената в същия вид и състояние, в които сме в момента и че по пътя ще ни осигуриш подслон и храна.
Старицата се ухили и кимна. Слезе пак от фургона, изкашля се, изплю се в прахта и посочи плюнката.
— А сега ти.
Тристан се изплю до нейната плюнка. Тя размаза с подметка двете мокри петна и те се смесиха.
— Ето. Договорихме се. Дай сега цветето. Алчността и лакомията на лицето й бяха толкова явни, че Тристан вече беше убеден, че е можел да сключи и по-добра сделка, но все пак даде кокичето. В мига, в който тя го взе, на лицето й цъфна широка усмивка и се видяха дупки от изпадали зъби.