— Браво. Според мен дори е по-добро от онова, което малката проклетия подари преди почти двайсет години. — И вдигна пронизващия си старчески поглед към Тристан. — А сега ми кажи, младежо, имаш ли представа какво си носил на илика си?
— Цвете. Стъклено цвете.
Старицата се изсмя толкова силно и толкова рязко, че Тристан реши, че се е задавила.
— Това е замразено заклинание — каза тя. — Могъщо заклинание. В умели ръце може да върши чудеса и магии. Гледай сега. — Тя вдигна високо кокичето и бавно го сведе, като лекичко забърса с него челото на Тристан.
За миг той се почувства ужасно странно, все едно във вените му вместо кръв беше потекъл гъст черен петмез; след това светът промени формата си. Всичко стана огромно и надвисна над него. Старицата се превърна във великан. Зрението му се разми и се обърка.
Две огромни ръце го вдигнаха внимателно.
— Фургонът ми не е от най-големите — изрече с ниско и бавно бумтене мадам Семела. — И ще спазя буквата на клетвата си, защото няма да пострадаш и ще имаш храна и подслон по време на пътуването до Стената.
След което пусна съсела в джоба на престилката си и се качи на капрата.
— А с мен какво ще правиш? — попита Вечерна, но изобщо не се учуди, когато старицата не отговори. Последва я в тъмната вътрешност на фургона. До едната му стена имаше шкаф от кожа и чам със стотици дупки. В една от тези дупки, пълни с мек пух от магарешки бодли, старицата постави кокичето. До другата стена имаше малко легло, а над него прозорец и голям шкаф.
Мадам Семела се наведе и измъкна от отрупаните под леглото боклуци дървена клетка. Извади от джоба си мигащия съсел и го пъхна в нея. След това взе шепа ядки, плодчета и семена от една дървена купа, сложи ги в клетката, окачи я на веригата в средата на фургона и каза:
— Е, готови сме. Подслон и храна.
Вечерна наблюдаваше с любопитство всичко това; беше седнала на леглото на старицата.
— Права ли ще съм — попита любезно — да съдя по наличните доказателства (които са, че не ме поглеждаш или ако ме погледнеш, погледът ти минава през мен и че не ми проговаряш нито дума и че превърна спътника ми в животинче, а мен, не че нито ме виждаш, нито ме чуваш?
Вещицата не отговори. Излезе от фургона, седна на капрата и хвана юздите. Екзотичната птица скочи до нея и въпросително изчурулика веднъж.
— Естествено, че си спазих думата — буквално — отвърна старицата. — Ще му върна облика на поляната на пазара, което означава, че ще е в собствения си вид, преди да е стигнал до Стената. А след като му върна вида, ще превърна и теб в човек, защото още не съм си намерила по-свястна прислужница, мърло такава. Нямаше как да го оставя по цял ден да ми се мота из краката, да си вре носа навсякъде и да задава въпроси, а и според сделката щеше да се наложи да го храня с много повече неща от орехи и семенца. Вещицата се загърна в робата си. — Охо, много хляб имаш още да ядеш, докато ме изпревариш. И освен това цветето на този галфон е много по-хубаво от това, което ти затри преди години.
После цъкна с език и мулетата поеха по горския път.
Вечерна си почиваше на старото легло. Фургонът трополеше и се люшкаше през гората. Когато спреше, звездата се събуждаше й ставаше. Докато вещицата спеше, Вечерна сядаше на покрива на фургона и гледаше звездите. Понякога птицата на вещицата кацаше при нея и тя я галеше и си играеше с нея, защото е приятно някой да забелязва съществуването ти. Но когато вещицата беше будна, птицата все едно не я забелязваше.
Вечерна се грижеше и за съсела, който през повечето време спеше дълбоко, отпуснал глава върху лапичките си. Когато вещицата отиваше за дърва или за вода, Вечерна отваряше клетката, галеше го и му говореше, а няколко пъти дори му пя, макар да не беше сигурна дали нещо от Тристан е останало в животинчето, което я гледаше с кротки сънливи очи като капки черно мастило. Козината му беше по-мека от пух.
Кракът вече не я болеше, защото не се налагаше да ходи по цял ден. Знаеше обаче, че винаги ще куца, защото Тристан не беше хирург, макар да се беше справил със счупения й крак по възможно най-добрия начин. Мегът също я беше предупредила, че ще остане куца.
Когато, рядко, срещаха други хора, звездата гледаше да не се показва. Скоро обаче разбра, че дори някой да я заговори в присъствието на вещицата — или пък както веднъж един дървар я посочи с пръст и попита мадам Семела коя е тя, — тя изобщо не долавя присъствието й и дори не чува, когато стане въпрос за съществуването й.
И така — в друсане — минаваха във фургона седмиците на вещицата, на птицата, на съсела и на падналата звезда.