Нощта беше ясна и студена. Звездата седна до спящия младеж, който първо я беше взел в плен, а след това беше станал неин спътник, и се зачуди къде ли е отишла омразата й. Не й се спеше.
Тревата зад гърба й прошумоля. Там стоеше тъмнокоса жена и също се взираше в Тристан.
— Още му е останало нещо от съсела — каза жената. Ушите й бяха остри и котешки и не изглеждаше по-възрастна от самия Тристан. — Понякога се чудя превръща ли хората в животни, или просто открива и освобождава животното във всеки от нас. Вероятно в мен има нещо, което по природа е шарена птица. Много съм мислила, но досега не съм стигнала до никакъв извод.
Тристан измърмори насън нещо неразбираемо, обърна се и захърка.
Жената го заобиколи и седна от другата му страна.
— Изглежда с добро сърце.
— Да, май е така — призна звездата.
— Трябва да те предупредя, че ако напуснеш тези земи… заради онези там… — и жената посочи село Стената с елегантната си ръка, от която проблесна сребърната верига — … ще се превърнеш поне доколкото знам, в онова, което би била в онзи свят: студен, мъртъв, паднал от небето камък.
Звездата потръпна, но не каза нищо. Вместо това се пресегна през спящия Тристан и докосна скриващата се в храстите сребърна верига, обхванала китката и глезена на жената.
— С времето се свиква — каза тъмнокосата жена.
— Така ли?
Виолетовият поглед се прикова в синия, след което се отклони.
— Не.
Звездата пусна веригата.
— Беше ме оковал със същата верига като твоята, но след това ме освободи и аз избягах от него. Но той ме намери и ме обвърза със задължение, което за мен е много по-здрави окови от всяка верига.
Априлският ветрец облъхна поляната и разклати храстите и дърветата с хладния си повей. Жената с котешките уши отметна къдравата си коса и каза:
— Но ти имаш и едно по-старо задължение, нали? Носиш нищо, което не ти принадлежи и което трябва да дадеш на законния му собственик.
Звездата сви устни и попита:
— Коя си ти?
— Вече ти казах. Бях птицата от фургона. Знам коя си и знам защо вещицата така и не разбра за теб. Знам коя е тази, която те търси, и знам за какво си й необходима. Освен това знам произхода на топаза, който носиш на сребърна верижка около кръста си. След като знам всичко това, знам какво е задължението ти. — Жената се наведе и с деликатни пръсти нежно отмахна косата от лицето на Тристан. Спящият момък изобщо не помръдна.
— Не ти вярвам — каза звездата. В дървото отгоре се обади нощна птица. Гласът й прозвуча много самотно в тъмнината.
— Видях топаза на талията ти, когато бях птица. Жената се изправи. — Видях го, когато се изкъпа в реката, и го познах.
— Как? — попита звездата. — Как го позна?
Но тъмнокосата жена само поклати глава и си отиде там, откъдето беше дошла, като се обърна само да погледне за последно спящия на тревата младеж. Нощта я погълна.
Косата на Тристан упорито се беше върнала на мястото си върху лицето му. Звездата се наведе и нежно я отмахна, като задържа леко пръсти върху бузата му. Тристан продължи да спи.
Тристан бе събуден малко след изгрев слънце от голям изправен на задните си крака язовец в светлолилав копринен халат, който душеше ухото му, докато Тристан сънливо отваряше очи. Язовецът надуто заяви:
— Фамилно име Торн? Малко име Тристан?
— Мм? — каза Тристан. Вкусът в устата му беше отвратителен. Беше пресъхнала и му беше гадно. Можеха да го оставят да поспи поне още няколко часа.
— Питат за теб — каза язовецът. — Там при пролуката. Някаква млада дама май иска да ти каже нещо.
Тристан се изправи и се ухили. Докосна спящата звезда по рамото. Тя отвори сините си сънени очи.
— Какво има?
— Добри вести. Помниш ли Виктория Форестър? Сигурно съм я споменал веднъж или дваж, докато пътувахме.
— Да. Спомена я.
— Е, отивам да се видя с нея. Чака ме при пролуката. — Тристан замълча. — Виж. Ами, абе май ще е по-добре да останеш тук. Не искам да си помисли нещо погрешно.
Звездата се обърна, закри главата си с ръка и не каза нищо. Тристан реши, че отново е заспала. Обу си ботушите, изми си лицето, изплакна уста в потока на поляната и хукна презглава към селото.
Тази сутрин пролуката се охраняваше от пастора на Стената преподобния Майлс и от съдържателя на странноприемницата г-н Бромиос. Между тях с гръб към поляната стоеше млада дама.