— Виктория! — зарадвано извика Тристан; но когато младата дама се обърна, видя, че не е Виктория Форестър (която, както внезапно и с удоволствие си спомни, имаше сиви очи. Точно така: сиви. Как изобщо бе могъл да забрави?). Но не познаваше тази млада дама с хубаво боне и шал и плувнали в сълзи очи.
— Тристан! — извика тя. — Значи си ти! Казаха, че си бил ти! О, Тристан! Как можа! О, как можа? — И Тристан осъзна коя е хокащата го млада дама.
— Луиза? — обърна се той към сестра си. — Докато ме е нямало, от хлапачка си станала истинска млада дама.
Луиза подсмръкна и си издуха носа в ленена кърпичка с дантела, която извади от ръкава си.
— И ти си се променил — каза и попи очите си с кърпичката. — Станал си рошав дрипав циганин. Но изглеждаш добре. Хайде идвай. — И нетърпеливо му махна да мине през пролуката.
— Но… — почна той и предпазливо огледа съдържателя на странноприемница и пастора.
— О, снощи, когато на Вистан и на господин Браун им свършила смяната, отишли в „Седмата сврака“ и Вистан споменал как се появил някакъв дрипльо, който твърдял, че си ти, и как не го пуснали да мине. Тебе да не пуснат да минеш! Татко като разбрал, отишъл право в „Свраката“ и така ги насолил и двамата, че направо не повярвах, като ми разказаха какви им ги е наговорил.
— Някои от нас искаха да те пуснем да се прибереш още сутринта — обади се пасторът, — но други настояха да те държим тук до обяд.
— Но тези, които не искаха да те пускаме, в момента не са дежурни — намеси се г-н Бромиос. — Което бе въпрос на организация и което един ден бих могъл да посоча в своя полза, като застана пред големия бар. Радваме се да те видим. Влизай. — Кръчмарят протегна ръка и Тристан я стисна с ентусиазъм. Здрависа се и с пастора.
— Тристан — каза той. — Сигурно си видял много странни неща по време на пътешествието си.
Тристан се замисли за момент.
— Май видях.
— Трябва да ми дойдеш на гости другата седмица. Ще пием чай и ще ми разкажеш всичко. Като си починеш де, става ли? — И Тристан, който винаги беше хранил известна почит към пастора, нямаше какво да направи, освен да кимне.
Луиза въздъхна малко театрално и бързо закрачи към „Седмата сврака“. Тристан се затича по павираната улица и я настигна.
— Много се радвам да те видя, сестричке.
— А ние тук се поболяхме да мислим за теб — сърдито му отвърна тя. — С твоите глупости. Даже не ме събуди да ми кажеш „довиждане“. Татко се побърка от тревоги по теб и на Коледа, когато те нямаше, след като изядохме гъската и пудинга, отвори портата и пи за тези, дето ги нямало, а мама плака като дете, и аз плаках, и тогава татко си издуха носа в най-хубавата си кърпичка, а баба и дядо Хемпсток пък настояха да запалим бенгалския огън и да изпеем песните и, честно казано, стана още по-тъпо, Тристан, ти направо ни развали Коледата.
— Съжалявам — каза Тристан. — Къде отиваме? Какво ще правим?
— Отиваме в „Седмата сврака“. Мислех, че е очевидно. Господин Бромиос каза, че можеш да влезеш в неговата дневна. Там има някой, който иска да говори с теб. — И не каза нищо повече, докато не стигнаха до кръчмата. Там Тристан бе посрещнат от много познати лица, които му кимаха, докато той се промъкваше през тълпата. Заедно с Луиза се качиха по стълбите зад бара на втория етаж. Дървените стъпала проскърцваха под краката им.
Луиза спря и го погледна. И изведнъж долната й устна се разтрепери и за най-голямо учудване на Тристан сестра му го прегърна и го притисна толкова силно, че му изкара въздуха. След това, без да каже и дума, побягна надолу по стълбите.
Тристан почука на вратата на дневната и влезе. Помещението беше украсено с всякакви странни предмети, малки антични статуетки и глинени гърнета. На стената беше окачен жезъл, обвит с бръшлян, или no-скоро тъмен метал, изкусно изкован под формата на бръшлянови листенца. Ако не се броеше украсата, стаята можеше да принадлежи на който и да е заклет ерген без много време за отдих. Беше обзаведена с малък диван, ниска маса, върху която лежеше подвързан с кожа том с проповедите на Лорънс Стърн, пиано и няколко кожени кресла. В едно от тези кресла беше седнала Виктория Форестър.
Тристан бавно и уверено се приближи към нея и падна на коляно, както някога в калта на коларския път.
— О, недей, моля те — с неудобство изрече Виктория Форестър. — Стани. Защо не седнеш ей там на онзи стол? Да. Така е по-добре. — Утринното слънце светеше през късите дантелени завеси, огряваше кестенявата й коса изотзад и обрамчваше лицето й със злато. — Я виж какъв си станал. Станал си мъж. Какво й е на ръката ти?
— Изгорих я. В един огън.