Възмущението беше съвсем предвидимо, но г-н Хемпсток, който не беше живял на границата на Самодивската страна и Земите отвъд в продължение на петдесет и седем години за тоя що духа, възкликна:
— Я тихо! Погледнете му очите. Не виждате ли, че момчето е омаяно, омагьосано и объркано? Бас държа, че някой му е направил заклинание! Ей! Томи Форестър! Я ела тук и заведи младия Дънстън Торн в селото. Дръж го под око; ако иска, го остави да спи или да говори, каквото си ще…
Томи изведе Дънстън от пазара и го върна в Стената.
— Е, Дейзи — каза майка и и я погали по главата, малко са го омагьосали, нищо страшно. Не го приемай толкова навътре. — Извади от дълбокото си деколте дантелена кърпичка и попи бузите на дъщеря си, понеже изведнъж се бяха намокрили от сълзи.
Дейзи вдигна глава, взе кърпичката и си издуха носа. А г-жа Хемпсток с известно учудване забеляза, че дъщеря й май се усмихва през сълзите.
— Но, мамо, Дънстън ме целуна — каза Дейзи Хемпсток, прикрепи кристалното кокиче на бонето си и то зазвъня и заблестя.
След доста търсене г-н Хемпсток и бащата на Дънстън намериха сергията, където се продаваха кристалните цветя; но там вече седеше някаква старица в компанията на екзотична и много красива птица, вързана за пръта си с тънка сребърна верижка. Нямаше смисъл да се разправят със старицата, защото когато я попитаха какво се е случило с Дънстън, тя се развика, че един от шедьоврите на колекцията й бил подарен за няма нищо и че какво можело да се очаква от неблагодарното младо поколение и от днешната прислуга.
В пустото село (защото кой седи в селото по време на Самодивския панаир?) Томи Форестър отведе Дънстън в „Седмата сврака“ и го настани на една дървена пейка. Дънстън подпря брадичка на ръцете си и се загледа незнайно накъде, от време на време въздишаше тежко като вятъра.
Томи Форестър се опита да го заговори с фрази като:
— Е, приятелю, я се усмихни де. Какво ще кажеш да хапнем нещо? Или да пийнем? Не щеш? Честно, Дънстън, доста странно изглеждаш, приятелю… — Но след като не получи никакъв отговор, Томи сам започна да копнее да отиде на пазара, където дори в този момент (той потърка юношеския мъх по брадичката си) прекрасната Бриджит несъмнено се разхождаше, придружена от някой як внушителен джентълмен в екзотични дрехи и с бърбореща маймунка на рамото. И след като си каза, че приятелят му е на сигурно място в празната странноприемница, Томи стана, мина през селото и влезе през пролуката в стената.
Докато бродеше из пазара, видя там какво ли не: театрални представления с кукли, жонгльори и танцуващи животни, впрегатни коне и всякакви неща за продан и размяна.
По късно, на стъмване, излязоха съвсем други хора. Имаше глашатай, който крещеше новините като заглавия на съвременни вестници — „Господарят на Бурелом болен от загадъчна болест!“, „Огненият хълм преместен в крепостта Падина!“, „Единственият наследник на ескуайъра на Гарамонд превърнат в грухтящо прасе!“ — и за някоя друга монета разказваше продължението на въпросните истории.
Слънцето залезе и високо в небето изгря огромна пролетна луна. Задуха студен вятър. Търговците се прибраха в палатките си, а в ушите на посетителите зазвуча примамлив шепот, подканващ ги да участват в безброй чудеса срещу заплащане.
И докато луната се спускаше към хоризонта, Дънстън Торн тихо мина по павираните улици на Стената. Мина покрай много развеселени компании — и посетители, и чужденци, — но малцина го забелязаха.
Промъкна се през пролуката в стената — дебела беше тази стена — и се зачуди, както се беше чудил и баща му, какво ли ще стане, ако се качи върху нея.
Излезе на поляната и тази нощ за пръв път в живота му го споходиха мисли да продължи през нея, да прекоси потока и да изчезне в гората от другата страна. Посрещна тези мисли неохотно като домакин неканени гости. След това, когато стигна до целта си, ги прогони, както домакинът се извинява на гостите си и мърмори за вече уговорен ангажимент. Луната залязваше.
Дънстън вдигна шепи пред устата си и избуха. Нямаше отговор; небето отгоре беше тъмно — може би синьо или виолетово, но не черно — обсипано с повече звезди, отколкото човек можеше да си представи.
Избуха още веднъж.
— Това изобщо не е бухал — сърдито се обади тя в ухото му. — Може да е снежна сова или пък ушата. Ако си затъкна листа в ушите, може дори да си представя, че е улулица. Но не е бухал.