— Като например?
— Ами например… — той махна объркано с ръка и се предаде. Приближи до нея, сложи утешително ръка на рамото й, но тя се дръпна и алената й рокля се развя в здрача.
— Прекарах цяла вечер с него — заяви девойката огорчено. — Той дори се опита да ме целуне. Беше направо отвратително!
— Всички хора се целуват, мила. Сега не сме във времето на баба ти — с цялото уважение към онази епоха. Целувката не означава нищо — или почти нищо. Младежка кръв, Арта, младежка кръв.
— Глупости, младежка кръв. Единственият път, когато в жилите на този отвратителен дребосък е текла младежка кръв, е било преди петнадесет години — след поредното кръвопреливане. Татко, той е поне с десет сантиметра по-нисък от мен! Как да се появя сред обществото в компанията на един пигмей?
— Но той е човек с тежест. Изключително важен!
— Това не увеличава и с един сантиметър ръста му. Той е кривокрак, както и всички негови сънародници, и устата му мирише.
— Устата му мирише?
Артемизия сбърчи нос.
— Точно така, мирише. Ужасно неприятно. Това никак не ми се понрави и аз му го казах.
Хинрик зяпна от изненада, след това прошепна пресипнало:
— Казала си му го? Искаш да кажеш, че си съобщила на един висш сановник от Кралския съд, че устата му мирише?
— То си е така. Какво да направя, като имам нос? Така че когато той си позволи да ме доближи, аз го блъснах. Ама и той представляваше една гледка! Да знаеш само как се просна по гръб и размаха крака. — Тя помръдна с пръсти, за да илюстрира казаното, но Хинрик пропусна демонстрацията, тъй като беше притиснал ужасено лицето си с ръце и издаваше протяжни стонове.
Сетне надникна отчаяно през сплетените си пръсти.
— И какво ще стане сега? Как си могла да постъпиш по този начин?
— Нищо не можах да направя. Знаеш ли какво ми каза той? Знаеш ли какво ми каза? Това беше последната капка. Беше направо прекалено. Тогава си рекох, че не мога да го понасям, дори да е висок три метра.
— Но… но какво ти каза той?
— Каза ми — съвсем като във филмите, татко!, — той ми каза: „Я виж ти! Госпожичката имала зъбки! Толкова по-добре!“ А след това двама прислужници му помогнаха да се надигне. Но повече не посмя да ми диша в лицето.
Хинрик, сгърчен в креслото, вдигна глава към дъщеря си и я погледна обнадежден.
— Но нали би се съгласила да се омъжиш за него? Не е необходимо да го обичаш. Защо не го направиш само заради положението…
— Какво искаш да кажеш с това, че не било необходимо да го обичам? Да кръстосам например пръстите на лявата си ръка, докато подписвам с дясната брачния договор ли?
Хинрик имаше съвсем объркан вид.
— Не, разбира се. Какво ще постигнеш с това? Нима наистина смяташ, че кръстосаните пръсти имат някакво значение за валидността на брачния договор? Арта, да си призная, изненадан съм от глупавото ти предположение.
Артемизия въздъхна.
— А ти какво смяташ?
— Какво да смятам? Виждаш ли, вече си успяла да развалиш всичко. Не мога да се занимавам с моите важни дела, когато непрестанно спориш с мен. За какво всъщност говорех?
— Трябвало да се престоря, че желая да се омъжа за него — или нещо подобно. Спомни ли си?
— А, да. Така де, исках да кажа, че не бива да го взимаш твърде на сериозно.
— Значи, позволяваш ми да си имам любовници?
Хинрик замръзна и сбърчи чело.
— Арта! Възпитах те да бъдеш скромна и изпълнена с достойнство девойка. Към това се стремеше и майка ти. Как можеш да говориш подобни неща? Това е срамно!
— А не е ли срамно твоето предложение?
— Не — щом аз го правя. Аз съм ти баща. Но момиче като теб да говори по този начин!
— Добре де, казаното е казано. Нямам нищо против любовниците. И със сигурност ще имам такива, ако ми наложиш да се омъжа в името на държавната политика. — Тя сложи ръце на кръста си и широките ръкави на блузата й се спуснаха, разкривайки мургавите й рамене. — А какво ще правя, когато няма да съм в компанията на моите любовници? Та той ще си остане мой съпруг и само мисълта за това ме изпълва с отвращение.
— Скъпа моя, той е само един старец. Съвместният ти живот с него няма да продължи дълго.
— Нямало значи да продължи дълго! Благодаря ти. Само преди пет минути твърдеше, че имал младежка кръв. Забрави ли?
Хинрик разпери ръце и ги отпусна уморено.
— Арта, този човек е жител на Тирани и притежава висок пост. На почит е в самия двор на Хана.
— При Хана може наистина да е на почит. Нищо чудно, ако и Ханът мирише като него.
Хинрик зяпна ужасено и застина. Почти машинално погледна през рамо. Сетне произнесе пресипнало: