— Толкова дълго? — прошепна Управителят. — Да, така трябва да е било.
— А сега остани тук и си почивай. Преуморен си. Аз лично ще се срещна с този младеж и ще го доведа при теб само ако не съществува никаква опасност.
— Ще го направиш ли, Арта? Наистина ли? Той не би сторил зло на една жена. Уверен съм, че не би го направил.
Тя склони глава и ненадейно го целуна по бузата.
— Пази се — промърмори той и затвори уморено очи.
ГЛАВА VI
Която носи корона!
Байрън Фаръл пристъпваше нетърпеливо в едно от преддверията на двореца. За пръв път в живота си изпитваше неприятното усещане, че е жалък провинциалист.
В неговите очи дворецът на Уайдмос, в който беше израснал, беше неимоверно красив, ала сега му се струваше недодялан и груб. Потръпваше от срам при спомена за зъбатите бойници, терасите от ковано желязо и фалшивите прозорци.
Но този дворец — той бе съвсем различен!
Дворцовият комплекс на Родиа не беше само показна прищявка на някое дребно величие от фермерско царство. Той беше като изваяно от камък и олицетворено величие на Хинриадската династия.
Сградите внушаваха едновременно сила и покой. Имаха отсечени линии, бяха масивни и се издигаха изящно във висините, покорявайки наблюдателя, без да разкриват и частица от тайните на архитектурата, която ги бе породила. От двореца лъхаше гордост, сдържаност и самоувереност.
И както на отделните сгради, така и целият дворцов комплекс се събираше в една извисена точка, сякаш тази величествена кантата завършваше с кресчендо. Един по един бяха премахнати дори архитектурните елементи, така характерни за родианския стил. Нямаше ги и фалшивите прозорци, толкова ценени като декорация другаде, ала напълно безполезна добавка за постройка с изкуствено осветление и вентилация. Тук липсата им не се усещаше.
Цялата картина бе сътворена само от линии и плоскости, една геометрична абстракция, която отвеждаше погледа нагоре в небето.
Още щом излезе от стаята, тиранийският майор го спря.
— Ще бъдете приет незабавно — уведоми го той.
Байрън кимна, а малко след това пред него застана едър мъж, облечен в алена униформа, и тракна с токове. При вида му Байрън се замисли как тези, които не се нуждаеха от външни признаци, за да подчертаят силата си, се задоволяваха и със синия цвят на униформата. Прехапа горчиво устни при спомена за блясъка на фермерския живот и си помисли с тъга, че го е изгубил безвъзвратно.
— Байрън Мелайн? — произнесе родианският стражник и той се надигна, за да го последва.
Очакваше го блестяща монорелсова кабина, прикачена с помощта на магнитни вендузи за кафеникавата метална релса. Байрън не беше виждал никога нещо подобно. Спря, преди да влезе.
Кабината бе достатъчно широка, за да събере шестима пътници. Приличаше на огромна сълза, в която се отразяваха лъчите на залязващото родианско слънце. Водещата релса, малко по-широка от въже, преминаваше през цялата дължина под кабината, без да се опира в нея. Докато я разглеждаше, отнякъде подухна ветрец и я повдигна на два-три сантиметра над релсата, сякаш съоръжението гореше от нетърпение да се понесе напред и да се откъсне от невидимия обръч на магнитната сила. После кабината бавно се отпусна надолу, но отново не докосна релсата.
— Влизайте — нареди му стражникът и Байрън изкачи двете стъпала.
След като и стражникът се качи, стъпалата се скриха в стената на кабината без никаква следа върху външната обвивка.
Оказа се, че стените са били непроницаеми само отвън. Още щом влезе, Байрън се озова в прозрачна стъклена сфера. След подадения сигнал кабината се понесе напред. Изкачваше се нагоре без видимо затруднение, а въздухът зад стените свистеше от високата скорост. Закратко Байрън получи чудесната възможност да се наслаждава на панорамата на дворцовия комплекс от птичи поглед.
Оттук сградите изглеждаха като една монолитна структура (може би идеята е била красотата на двореца да се разкрива само от въздуха?), към която се спускаха блестящи медни нишки, а на някои от тях се полюшваха подобни сфери.
Сетне тялото му полетя напред, а кабината неочаквано замря. Цялото пътуване бе отнело само две минути.
Вратата пред него беше широко отворена. Байрън прекрачи прага и тя се затвори зад гърба му. В малката гола стая нямаше никого. За първи път от доста време насам бе останал самичък, но от това не се чувстваше по-спокоен. Даваше си сметка за истинското си положение. От онази проклета нощ животът му бе станал играчка в ръцете на други.
Джонти го беше изпратил на кораба, а тиранийският комисар го бе препратил тук. И всеки един от тези ходове увеличаваше степента на отчаянието му.