За Байрън нямаше никакво съмнение, че тиранийците не са повярвали на измислиците му. Прекалено леко се бе измъкнал от тях. Нищо чудно Комисарят да се е свързал със Земния консул. Би могъл да изпрати хиперлъч до Земята или да поиска отпечатък от ретината му. Това бяха рутинни действия при проверка и никой няма да ги пропусне, макар и по недоглеждане.
Спомни си анализа на ситуацията, който бе направил Джонти. Може би още беше валиден. Тиранийците едва ли щяха да го убият само за да създадат поредния мъченик. Ала Хинрик беше тяхна марионетка и напълно бе в състояние да поиска неговата екзекуция. Тогава смъртта му ще е дело на други, а тиранийците ще бъдат само неми свидетели.
Байрън стисна ядно юмруци. Беше едър на ръст и здравеняк, но нямаше никакво оръжие. А противниците му щяха да носят бластери и невронни камшици. Без да иска, отстъпи към стената.
В този миг вляво от него се отвори малка врата и той подскочи. Мъжът, който влезе, наистина бе въоръжен и облечен в униформа, но заедно с него се появи и едно момиче. Байрън си позволи да се отпусне. При друг случай дори щеше да обърне повече внимание на девойката, защото без съмнение тя заслужаваше не само внимание, но и възхищение, ала в този миг не му беше до нея.
Влезлите се приближиха и спряха на няколко крачки от него. Байрън не откъсваше поглед от бластера на униформения.
— Аз ще разговарям първа с него, лейтенант — рече девойката на мъжа.
Когато се извърна към Байрън, челото й бе набраздено от тревожни бръчки.
— Вие ли сте човекът — поде тя, — дошъл тук с историята за някакъв план за покушение срещу Управителя?
— Увериха ме, че ще мога да се срещна с Управителя — отвърна Байрън.
— Това е невъзможно. Ако имате нещо за казване, кажете го на мен. Щом информацията ви е достоверна и полезна, с вас ще се отнесат добре.
— А мога ли да запитам коя сте вие? Откъде да знам дали имате право да говорите от името на Управителя?
Момичето се подсмихна обидено.
— Аз съм неговата дъщеря. Моля ви, отговорете на въпросите ми. Наистина ли идвате отвъд пределите на нашата система?
— Идвам от Земята… — Байрън помисли малко и добави: — …ваша чест.
Добавката очевидно й достави удоволствие.
— И къде се намира тя?
— Това е малка планета в сектор Сириус, ваша чест.
— Как се казвате?
— Байрън Мелайн, ваша чест.
Тя го огледа замислено.
— От Земята? Можете ли да управлявате космически кораб?
Байрън с мъка сдържа усмивката си. Тя го изпитваше. Вероятно знаеше не по-зле от него, че космонавигацията е една от забранените науки сред световете, управлявани от Тирани.
— Да, ваша чест — отвърна той. Би могъл да докаже истинността на думите си, стига да получеше подобна възможност. Ако оцелееше дотогава. В Земния университет космонавигацията не беше забранена и за четири години човек можеше да научи доста.
— Много добре — кимна тя. — А сега да чуя вашата история.
Байрън взе светкавично решение. Ако беше насаме с офицера не би посмял да постъпи така. Но ако девойката не го мамеше и наистина беше дъщеря на Управителя, тогава пред него се разкриваше една неочаквана, макар и малка възможност.
— Не съществува никакъв заговор за убийство, ваша чест — заяви той.
Момичето го погледна учудено. После се обърна нетърпеливо към придружителя си.
— Ще се заемете ли със случая, лейтенант? Изтръгнете от него истината.
Байрън пристъпи напред и погледна в хладното дуло на бластера.
— Почакайте, ваша чест — произнесе настоятелно той. — Изслушайте ме! Това беше единственият начин да се срещна с Управителя. Не разбирате ли? Ще предадете ли поне на Негово превъзходителство, че аз съм Байрън Фаръл и моля за правото на убежище?
Това беше последната сламка. Старите феодални обичаи бяха изгубили предишната си сила поколения преди да дойдат на власт тиранийците. Сега вече те бяха само забравени архаизми. Но не му оставаше никаква друга възможност. Никаква.
Тя се извърна и вдигна изненадано вежди.
— Да не искате да кажете, че сте с благороднически произход? Само преди миг името ви беше Мелайн.
Неочаквано се намеси нов глас:
— Всъщност е променил само второто си име. Вие наистина сте Байрън Фаръл, добри ми господине. Няма никакво съмнение. Приликата е направо изумителна.
На вратата стоеше дребен усмихнат човек. Очите му бяха раздалечени и излъчваха интелигентност. Той огледа Байрън от главата до петите и продължи:
— Не го ли позна и ти, Артемизия?
Девойката изтича до него, спря и рече задъхано:
— Чичо Джил, какво правиш тук?
— Грижа се за моите интереси, Артемизия. Нима забрави, че ако наистина съществува план за покушение, аз съм най-вероятният наследник от рода на Хинриадите. — Джилбрет фон Хинриад намигна насмешливо, а сетне добави: — Между другото, можеш да освободиш лейтенанта. Не съществува никаква опасност.