Тя игнорира предложението му и отвърна:
— Пак ли си се навъртал край комуникатора?
— Разбира се! Нима мога да се лиша от удоволствието да ги подслушвам постоянно?
— Не и ако те хванат.
— Рискът е част от играта, скъпа моя. Най-забавната част. В края на краищата тиранийците не се поколебаха да монтират подслушвателни уредби навсякъде из двореца. Нищо не можем да предприемем, без те да го знаят. Е, монетата си има и обратна страна. Няма ли да ме представиш?
— Не, няма — отряза тя. — Това не е твоя работа.
— Тогава ще си позволя аз да се представя. Чух случайно името на твоя събеседник и това привлече вниманието ми към вашия разговор. — Той заобиколи Артемизия, приближи се към Байрън, разгледа го усмихнато и рече: — Вие сте Байрън Фаръл.
— И аз така твърдя — отвърна Байрън. Все още не смееше да откъсне поглед от лейтенанта, който беше насочил бластера към него.
— Но пропуснахте да уточните, че сте син на Фермера на Уайдмос.
— Тъкмо щях да го направя и вие ни прекъснахте. Доколкото разбирам, вече сте наясно с всичко. Както предполагам, разбирате, че трябваше да се измъкна от ръцете на тиранийците, без да им издавам истинското си име. — Байрън зачака реакцията им. Казал бе каквото имаше да казва. Ако не го арестуват веднага, значи все още имаше малка надежда.
— Ясно — кимна Артемизия. — Този въпрос наистина е от компетенцията на Управителя. Сигурен ли сте, че не съществува никакъв заговор?
— Никакъв, ваша чест.
— Добре. Чичо Джил, ще останеш ли с мистър Фаръл? Лейтенант, последвайте ме, ако обичате.
Байрън почувства внезапна отпадналост. Не би имал нищо против да поседне замалко, но никой не го канеше, а Джилбрет продължаваше да го изучава с почти клиничен интерес.
— Синът на Фермера! Изумително!
Байрън сведе поглед. Беше изтощен от безсмислени разговори и възклицания.
— Да — кимна неочаквано той. — Синът на Фермера. Наследствен благородник. Това достатъчно ли е, за да получа убежище, или трябва да добавя още?
Джилбрет не показа с нещо да е обиден. Само усмивката му стана по-широка, докато отвръщаше:
— Бихте могли да задоволите любопитството ми. Наистина ли търсите убежище? Тук?
— Предпочитам да обсъдя този въпрос с Управителя, сър.
— О, млади човече, не говорете така. Скоро сам ще се убедите, че Управителят не може да ви бъде от полза. Как мислите, защо първо трябваше да се срещате с дъщеря му? Забавно, не мислите ли?
— Всичко ли намирате за забавно?
— Защо не? Какво по-хубаво от подобно отношение към живота? Наблюдавайте внимателно Вселената, млади човече. И ако не изпитате забавление от обкръжаващия ви свят, по-добре си сложете край на живота, защото всеки друг мироглед е безсмислен. Между другото, пропуснах да ви се представя. Аз съм братовчед на Управителя.
— Моите поздравления! — рече хладно Байрън.
Джилбрет вдигна рамене.
— Прав сте. Не е особено впечатляващо. И по всичко изглежда съм обречен да живея в забрава, след като не съществува никакъв план за покушение.
— Освен ако сам не оглавите подобен заговор.
— Мили ми господине, та вие притежавате чувство за хумор! Отсега трябва да свикнете с мисълта, че тук никой не ме взема насериозно. Забележката ми не беше нищо повече от проява на цинизъм. Едва ли предполагате, че в наши дни Управителят разполага с власт. Естествено, длъжен съм да ви уведомя, че Хинрик не винаги е бил в подобно окаяно състояние. Природата не го е надарила с кой знае какъв ум, но с годините той става все по-непоносим. А, забравих! Та вие все още не сте го виждали. Е, скоро ще се срещнете! Чувам, че идва насам. Когато разговаря с вас, помнете, че той е господарят на най-голямото кралство в района на мъглявината. Сцената ще бъде забавна.
Хинрик носеше бремето на достойнството с лекотата на продължителния си опит. Той поздрави Байрън с измъчен церемониален поклон, в който имаше и немалка доза снизходителност.
— Какво ви води насам, сър? — произнесе с известна досада.
Артемизия бе застанала до баща си и Байрън забеляза не без изненада, че тя бе доста красива.
— Ваше величество — поде той, — дошъл съм при вас, за да помоля за защита на бащиното ми име. Вероятно знаете, че той е бил екзекутиран несправедливо.
Хинрик отведе поглед встрани.
— Познавах бегло баща ви. Идвал е в Родиа веднъж или два пъти. — Той млъкна и когато заговори отново, гласът му трепереше. — Вие много приличате на него. Много. Но той беше осъден, знаете го. Или поне предполагам, че е станало така. Законът го изисква. Не съм запознат с подробностите.