— Точно така, ваше величество. И аз бих искал да науча тези подробности. Уверен съм, че баща ми не е предател.
Хинрик побърза да го прекъсне:
— Като негов син опитите ви да запазите неопетнено името му са обясними. Но да ви призная, в момента се затруднявам да обсъждам този въпрос. Защо не се срещнете с Аратап?
— Но аз не го познавам, ваше величество.
— Аратап! Комисарят! Комисарят от Тирани!
— Ах, да. Срещнах се с него и той ме изпрати при вас. Разбирате, предполагам, че не можех да допусна един тираниец…
Ала Хинрик не го чуваше. Той вдигна разтреперана ръка към устните си и изрече с приглушен глас:
— Аратап ви е изпратил тук, казвате?
— Сметнах, че трябва да го уведомя…
— Не ми повтаряйте онова, което сте му казали. Вече го зная. Нищо не мога да направя за вас… мистър Фаръл. Въпросът не е само от моята компетенция. Върховният консул… Арта, престани да ме дърпаш. Как да се занимавам с този въпрос, като непрестанно ми отвличаш вниманието? Изискванията на закона, нали разбирате? Много важно е да ги спазваме. Особено важно.
Той се обърна, като продължаваше да мърмори.
Артемизия се поколеба за миг, сетне докосна Байрън по рамото.
— Само за момент. Вярно ли е, че наистина можете да управлявате космически кораб?
— Съвършено вярно — кимна Байрън. Усмихна й се и след кратко колебание тя му отвърна с усмивка.
— Джилбрет — рече тя. — Искам да разговарям с теб по-късно.
Девойката си тръгна. Байрън я проследи с поглед, а Джилбрет го дръпна за ръкава.
— Предполагам, че сте гладен, жаден и не бихте имали нищо против да се измиете? — каза той. — Досадните подробности на живота, нали разбирате?
— Да, благодаря ви — отвърна Байрън. Напрежението внезапно го беше напуснало. За един кратък миг беше толкова спокоен, че дори се почувства щастлив. Тя беше красива. Много красива.
Но Хинрик не беше никак спокоен. Когато се завърна в покоите си, мислите му се понесоха в трескав бяг. Колкото и да се опитваше, не можеше да се измъкне от единственото и най-неприятно заключение. Всичко това беше клопка! Младежът е бил изпратен от Аратап, за да го примами в нея.
Той зарови лице в шепите се, отдаден на отчаяние, сетне неочаквано му дойде наум какво трябва да направи.
ГЛАВА VII
Музикант на ума
Нощта се спуска навреме на всяка от обитаемите планети. Не по едно и също време, разбира се, защото периодите на завъртане варират между петнадесет и петдесет и два часа. И този факт налага пътуващите от една планета до друга непрестанно да се адаптират.
Докато на едни от планетите жителите се пригаждат към променения денонощен цикъл, на други този въпрос се решава с помощта на изкуствен климат и осветление. Има и такива (тези в покрайнините), на които никой не обръща внимание на досадни подробности като деня и нощта.
Но каквито и да са социалните привички, падането на нощта притежава неизмеримо психологическо въздействие, наследено от онези далечни времена, още преди появата на човека. Нощта винаги ще бъде период на страхове и несигурност и животът ще замира със залеза на слънцето.
Във вътрешността на централния дворец нямаше никакъв индикатор, който да показва идването на нощта, ала въпреки това Байрън го почувства благодарение на някакъв неопределен инстинкт, скрит в потайните коридори на човешкия ум. Уверен бе, че навън цари непрогледен мрак, ако се изключат блещукащите в небето звезди. Знаеше, че тъкмо сега е сезонът, когато дупката в Космоса, позната под името мъглявината Конска глава (знаеха я навсякъде в района на кралствата), е закрила половината от видимите звезди в небето.
И отново беше потиснат.
Не беше виждал Артемизия от последната среща с Управителя и това го изнервяше допълнително. Очаквал бе да го поканят на вечеря, където се надяваше да поговори с нея. Ала вместо това трябваше да се храни сам, или по-точно в компанията на двама стражници, застанали пред вратата му. Дори Джилбрет го бе изоставил, вероятно за да се наслади на вечерята си в усамотение, подобно на неговото.
Ето защо когато Джилбрет най-сетне се появи и каза, че двамата с Артемизия са разговаряли за него, Байрън го посрещна съвсем равнодушно. Тази реакция очевидно забавляваше братовчеда на Хинрик и той побърза да го съобщи на своя събеседник.
— Но първо ще ви покажа моята лаборатория — предложи и махна с ръка на стражниците да си вървят.
— Каква лаборатория? — попита Байрън, но без особен интерес.