Колко още трябваше да издържи?
— Там ли е наметалото ви? — запита въоръженият пазач. — Станете! — Той пристъпи нетърпеливо напред, после замръзна. Очите му се присвиха от изненада и отмести поглед вляво.
Това е! Байрън се изправи и се хвърли напред. Блъсна с рамо краката на пазача и го обгърна с ръце. Той се строполи на пода и тъкмо когато посягаше към изтървания камшик, Байрън сграбчи ръката му с огромната си длан.
Другият пазач вече беше измъкнал оръжието си, но не бе в състояние да го използва. Вдигна ръка пред лицето си и махна към нещо невидимо.
Джилбрет се смееше пронизително.
— Нещо тревожи ли ви, Фаръл?
— Не видях нищо — отвърна Байрън. — Но успях да му измъкна камшика.
— Добре, да тръгваме. Никой не може да ни попречи. Сега мозъците им са изпълнени с несъществуващи видения и звуци.
Джилбрет заобиколи внимателно двете повалени тела.
Байрън замахна и стовари юмрук в подребрието на пазача. Лицето му се сгърчи от болка и той се преви. Байрън се надигна, стиснал камшика в ръка.
— Внимателно! — извика Джилбрет.
Но Байрън не съумя да се извърне достатъчно бързо. Вторият пазач се стовари върху него и го събори. Атаката му беше съвсем сляпа. Невъзможно бе да се определи какви мисли изпълваха ума му. Едно бе сигурно — че в момента Байрън не съществуваше за него. Пазачът дишаше учестено, а сетне от гърлото му се разнесе ужасяващо гъргорене.
Байрън изви тяло, опитвайки се да се възползва от плененото оръжие, и зърна зад себе си облещени и невиждащи очи, които вероятно надничаха в някакъв страшен, невидим за останалите свят.
Байрън сви крака и направи безуспешен опит да се изтръгне от обятията на пазача. На три пъти усети допира от камшика на противника и всеки път се отдръпваше уплашено.
Най-сетне успя да различи отделни думи сред стоновете на пазача.
— Всичките ще ви избия! — шепнеше противникът му и въздухът пред камшика му затрептя от изстреляния заряд. Пазачът изви ръка и лъчът попадна в крака на Байрън.
Сякаш бе стъпил във вана с разтопено олово. Или на крака му се бе стоварил бетонен блок. Или пък го беше захапала акула. Всъщност нямаше никакво физическо увреждане. Просто нервните окончания за болка бяха подложени на екстремална стимулация. Кипящото олово би постигнало същия ефект.
Болезнен рев раздра гърлото на Байрън. Той се строполи. И през ум не му минаваше, че двубоят е завършил. Нищо друго нямаше значение, освен вцепеняващата болка.
Въпреки че не можеше да го почувства, пазачът постепенно отслаби хватката си и когато след няколко минути младежът най-сетне отвори насълзените си очи, откри, че противникът му се е притиснал до стената и размахва ръце във въздуха пред себе си, кикотейки се неудържимо. Другият пазач лежеше проснат по гръб, разперил ръце и крака. Беше в съзнание, но мълчеше. Очите му следяха някакво трескаво движение и тялото му потрепваше. На устните му беше избила пяна.
Байрън се надигна изнурено и се приближи, куцайки болезнено, до стената. Замахна с дръжката на камшика и повали пазача. После се върна при другия, който не даваше никакви признаци на съпротива, все така вперил поглед в нищото.
Момъкът приклекна и се зае да масажира засегнатия си крак. Свали обувката и чорапа и впери изненадан поглед в напълно запазената кожа. Докосна я и подскочи от пареща болка. Вдигна глава към Джилбрет, който бе оставил видеосонора и търкаше буза с опакото на ръката си.
— Благодаря — рече Байрън. — За помощта от вашия инструмент.
Джилбрет вдигна рамене.
— Скоро тук ще дойдат още войници — каза той. — Тръгвайте към стаята на Артемизия. Моля ви, побързайте!
Байрън разбираше, че няма време за губене. Болката в крака му бе отслабнала до поносими размери, но кожата бе подпухнала. Нахлузи чорапа, а обувката пъхна подмишница. Протегна се и издърпа втория камшик от ръката на пазача. Напъха го в колана, до другия.
Когато стигна прага, Байрън се обърна и запита не без известна погнуса:
— Какво ги накарахте да видят, сър?
— Понятие нямам. Не мога да въздействам върху процеса. Просто ги ударих с цялата мощ на прибора, а останалото зависеше от тях. Моля ви, да не губим време в празни приказки. Взехте ли скицата?
Байрън кимна и затича по коридора. Беше съвсем пуст. Почти веднага намали крачка, сгърчил лице от болка.
Погледна часовника си и едва сега си спомни, че не бе имал време да го нагласи на родианско време. Той показваше стандартното междузвездно време, което се използваше на борда на кораба и при което един час се състоеше от сто минути, а един ден — от хиляда часа. Но блестящото 876 на циферблата сега не значеше нищо.