— Предател — изсъска сподавено офицерът, опитвайки да се прицели в Монарха, който се сви уплашено. Последва изстрел! Миг след това го разоръжиха и го събориха на земята.
Но дясното рамо на Монарха и половината от гърдите му бяха изпепелени. Само китката му се поклащаше зловещо на магнитната закопчалка. За един безкрайно дълъг миг очите на Монарха останаха вперени право напред, след това погледът му се замъгли и тялото му се свлече.
Артемизия изхлипа сподавено и зарови лице на гърдите на Байрън. Не без усилие на волята той хвърли последен поглед към убиеца на баща си, след това извърна глава. От ъгъла на стаята се чу обърканият кикот на Хинрик.
Единствено Аратап съумя да запази спокойствие.
— Изнесете тялото — нареди той.
Изпълниха заповедта му, а сетне обработиха пода с топлинни лъчи, за да го почистят от кръвта. Накрая останаха само изгорените следи по стените.
Помогнаха на Рицет да се изправи и още неотърсил се, той се нахвърли срещу Байрън.
— Какво правиш? Замалко да пропусна това нищожество!
— Рицет, не разбираш ли, че сам падна в капана на Аратап? — запита го с уморен глас Байрън.
— Капан ли? Но нали убих предателя!
— Това беше капан. Ти му направи услуга.
Рицет не отговори, а Аратап не си направи труда да се намеси. Слушаше разговора им с очевиден интерес. На младежа му сечеше пипето.
— Ако Аратап наистина е подслушал разговора, както твърдеше одеве, значи е знаел, че само Монархът притежава информацията, която му е нужна. Джонти сам го потвърди след нашия бой. Вече няма съмнение, че през целия разпит Аратап е целял само едно — да ни раздразни и да ни накара да предприемем някоя необмислена постъпка. Очаквал е да го сторя аз. А го направи ти.
— Да си призная — намеси се Аратап, — наистина се надявах вие да свършите тази работа.
— Ако бях аз — отвърна Байрън, — щях да се прицеля във вас. — Той отново се обърна към Рицет. — Не разбираш ли, че той не желаеше Монархът да остане жив? Тиранийците са като змии. Искал е единствено информацията, без да заплати обещаното за нея и без да рискува, като го убие собственоръчно. Ти го направи вместо него.
— Съвършено вярно — кимна Аратап. — И сега знам онова, което ми е нужно.
Някъде отдалеч се разнесе звън.
— Добре де — съгласи се Рицет, — и да съм му направил услуга, направил съм и на себе си.
— Не съвсем — поправи го Комисарят. — Защото нашият млад приятел не довърши разсъжденията си. Виждате ли, налице е ново престъпление. Ако въпросът опираше само до предателство, вашето премахване щеше да е проблематично от политическа гледна точка. Но сега, след като станахте съучастници в убийството на Монарха на Лингейн, вие ще бъдете съдени и екзекутирани според лингейнските закони и тиранийците няма да имат нищо общо с вашата присъда. Какво по-удобно за…
Той ненадейно се намръщи и млъкна. Зад вратата нещо изтропа. Аратап пристъпи към нея и я отключи.
— Какво става?
Застаналият на прага войник отдаде припряно чест.
— Обща тревога, сър. От складовите помещения.
— Пожар?
— Още не знаем, сър.
„Велика Галактика!“ — помисли си Аратап и се върна в стаята.
— Къде е Джилбрет? — попита той.
Едва сега останалите забелязаха изчезването му.
— Ще го намерим! — закани се Комисарят.
Откриха го в машинното отделение, свит сред огромните конструкции, и въпреки съпротивата го отнесоха обратно в стаята на Комисаря.
— Милорд, от този кораб не може да се избяга — посрещна го сухо Аратап. — Нямаше никакъв смисъл да задействате общата тревога. Никого не объркахте. Е, стига сме приказвали — продължи той. — И така, запазихме крайцера, който вие, Фаръл, отвлякохте, и ще го използваме, за да изследваме бунтовническия свят. Ще се отправим към мястото, чиито координати така любезно ни бяха съобщени от Монарха, веднага след като бъдат изчислени параметрите на следващия Скок. Чака ни приключение, каквото рядко се среща в обкръжаващия ни уютен и спокоен свят.
Кой знае защо, Аратап си спомни за своя баща, главнокомандващ космическа флотилия и завоевател на многобройни светове. Добре, че Андрос си беше отишъл. Сега самичък щеше да се наслади на приключението.
След разговора разделиха пленниците. Артемизия бе настанена при баща си, а Байрън и Рицет поведоха в различни посоки. Единствено Джилбрет крещеше и се съпротивяваше.
— Не искам да остана сам! Не мога да понасям самотата.
Аратап въздъхна. В не един учебник се възхваляваше величието на дядото на този човек. Колко тъжно бе да присъстваш на подобна жалка сцена!