— Отведете милорда при някого от останалите — нареди с отвращение той.
Поставиха Джилбрет при Байрън. Двамата не размениха нито дума, докато на кораба не настъпи „нощта“ и осветлението навсякъде бе намалено до минимум. Все пак в килията бе достатъчно светло, за да могат пазачите да ги следят с помощта на телевизионна камера, и същевременно достатъчно тъмно, за да заспят.
Но на Джилбрет не му беше до сън.
— Байрън — прошепна той. — Байрън!
— Какво искаш? — стресна се от дрямката си младежът.
— Байрън, успях. Всичко е наред, момчето ми.
— Опитай се да поспиш, Джил.
— Но не разбираш ли, че успях? Аратап може и да е хитър, но аз съм по-хитър. Не го ли намираш за забавно? Няма защо да се безпокоиш, Байрън. Успях да го направя. — Той се надигна отново, докато говореше трескаво.
— Какво ти става?
— Нищо. Всичко е наред. Аз се погрижих. — Джилбрет се усмихваше като малко момче, което е направило нещо много умно.
— Какво си успял да направиш? — Байрън скочи, сграбчи стареца и го притегли до себе си. — Отговаряй!
— Откриха ме в машинното. Помислиха, че се крия там. Но аз не се криех. Включих алармата в складовото помещение, защото исках да остана сам поне за няколко минути — само за няколко минути! Байрън, аз повредих хиператомните двигатели.
— Какво?
— Не беше никак трудно. Отне ми само минута. Но те не го знаят. Направих го страшно хитро. Няма да го узнаят, докато не извършат поредния Скок, и тогава цялото гориво ще се превърне чрез верижна реакция в чиста енергия, а след това корабът, Аратап, ние и информацията за местонахождението на бунтовническия свят — всичко ще се изпари в миг.
— И ти го направи? — Байрън отстъпи назад с разширени очи.
— Да. — Джилбрет зарови лицето си в шепи и се олюля. — Всички ще умрем. Байрън, не ме е страх от смъртта, щом не съм сам. Не съм сам. Трябваше да бъда с някого. Радвам се, че съм при теб. Исках, когато умра, до мен да има някой. Няма да почувстваме нищо — всичко ще свърши бързо. Няма да боли. Няма… да… боли.
— Глупак! — извика Байрън. — Побъркан! Ако не беше го направил, все още имаше надежда да спечелим.
Но Джилбрет не го чу. До слуха му достигаха само неговите собствени стонове. За Байрън нямаше друг изход, освен да заблъска с юмрук по вратата.
— Стража! — викна той. — Стража!
Часове ли им оставаха или броени минути?
ГЛАВА ХХI
Тук?
Войникът дотича, тропайки с ботуши.
— Отстъпи назад — нареди с рязък глас той.
Двамата стояха един срещу друг, разделени от тънката, невидима мембрана на силовото поле. Байрън го чувстваше с кожата на дланта си. Полето беше леко податливо, сякаш бе от гума, но притиснеш ли го по-силно, ставаше твърдо като стомана.
Зарядът му леко щипеше дланта на Байрън и той знаеше, че макар да е напълно непроницаемо за материята, полето свободно пропуска енергията от невронния камшик. А тъкмо това стискаше в ръката си пазачът.
— Трябва да видя незабавно Комисаря Аратап — рече Байрън.
— Затова ли вдигна толкова шум? — Пазачът очевидно не беше в добро настроение. Нощната смяна не беше от най-приятните, а и губеше на карти. — Ще предам, когато запалят светлините.
— Спешно е. — Настоя с отчаян глас Байрън. — И е много важно.
— Ще трябва да почакаш. Ще отстъпиш ли доброволно, или да използвам камшика?
— Вижте — заговори Байрън. — Човекът до мен е Джилбрет фон Хинриад. Той е болен. Може би умира. И ако стане така, че един Хинриад умре на тиранийски кораб, уверявам ви, ще има за какво да съжалявате.
— Какво му е?
— Не зная. Ще побързате ли, или ви е омръзнал животът?
Пазачът промърмори недоволно и се обърна.
Байрън го проследи с поглед в сумрака, докъдето можеше. Напрегна слух, опасявайки се, че ще долови тътена от увеличената тяга на готвещите се за Скок двигатели, но не чу нищо.
Изтича обратно при Джилбрет, сграбчи го за косата и го дръпна леко. Чифт ужасени очи се впиха в неговите. Старецът очевидно не го позна.
— Кой си ти? — запита той.
— Аз съм, Байрън. Как се чувстваш?
Трябваше да изминат няколко секунди, преди до съзнанието на Джилбрет да достигне какво му казват.
— Байрън? — Произнесе той с разтреперан глас. — Байрън! Ще скачат ли скоро? Смъртта ни ще е безболезнена.
Момъкът разтвори ръка. Нямаше никакъв смисъл да се гневи на Джилбрет. От негова гледна точка това, което бе извършил, беше геройство. И въпреки това Байрън кипеше от гняв. Защо не му позволяваха да разговаря с Аратап? Защо не го пуснаха да излезе? Намираше се в задънена улица, от която нямаше изход. Ако можеше да разбие стената, щеше да го стори. Ако можеше да счупи решетките — би го направил. Но отвън имаше силово поле. Той извика отново.