В коридора се разнесоха стъпки. Байрън изтича до вратата, зад която беше полето. Не можеше да види кой се приближава. Оставаше му само да чака.
Отново беше пазачът.
— Отстъпи назад от полето — нареди той. — И вдигни ръце пред себе си.
Зад него се изправи офицер.
Байрън отстъпи. Войникът не сваляше от прицел невронния камшик.
— Човекът до вас не е Аратап — заговори Байрън. — Искам да разговарям с Комисаря.
— Ако Джилбрет фон Хинриад наистина е болен, не ви е нужен Комисарят. Трябва ви лекар.
Силовото поле изчезна, оставяйки закратко синкава мараня. Офицерът влезе в килията и едва сега Байрън забеляза, че на униформата си носеше знака на Медицинския корпус.
Байрън застана пред него.
— Добре тогава. А сега ме слушайте внимателно. Корабът не бива да извършва Скок. Само на Комисаря ще разкрия причината за това. Ето защо се налага да се срещна незабавно с него. Разбирате ли? Вие сте офицер. Имате право да го събудите.
Докторът вдигна ръка, за да го отстрани от пътя си, но Байрън го задържа.
— Стража! — извика докторът. — Махнете този човек от пътя ми!
Пазачът пристъпи напред и Байрън се хвърли в краката му. Двамата се стовариха на пода едновременно, младежът притисна другия с тялото си и плъзна ръка по рамото му, опитвайки се да напипа невронния камшик и да го насочи към него.
Противниците се гледаха, напрегнали докрай сили, и в този миг Байрън забеляза някакво движение с крайчеца на окото си. Офицерът от Медицинския корпус ги беше заобиколил с намерение да вдигне тревога.
Байрън протегна свободната си ръка и го сграбчи за крака. Пазачът използва тази възможност, за да се освободи, а офицерът го ритна яростно в лицето, но Байрън, с изпъкнали от върховно напрежение жили, успя да задържи и двамата.
Докторът се стовари долу с дрезгав вик. Камшикът на пазача изтрополи на пода до него.
Байрън побърза да се хвърли върху него, стисна го и се претърколи, подпирайки се на коляно.
— Нито звук — нареди той, протегнал оръжието пред себе си. — Да не съм чул нито звук. Хвърлете всичко останало.
Пазачът се изправи, олюлявайки се, с разкъсана куртка, погледна го с очи, изпълнени с омраза, и бавно разкопча тежката като желязо палка от пластична материя. Докторът не носеше оръжие.
Байрън се наведе и вдигна палката.
— Съжалявам — заговори той. — Нямам с какво да ви вържа, нито да ви запуша устата, а и не разполагам с време за губене.
Дулото на камшика проблесна на два пъти. Първо пазачът, а след това и докторът изпънаха болезнено тела и се свлякоха шумно на пода със странно разкривени ръце и крака. Байрън се извърна към Джилбрет, който се оглеждаше с объркано, неразбиращо изражение.
— Съжалявам — повтори Байрън, — но това се отнася и за теб, Джилбрет.
И камшикът проблесна за трети път.
Без да променя изражението си, Джилбрет се свлече настрана.
Силовото поле все още беше изключено и Байрън излезе в коридора. Беше пуст. На кораба сега бе „нощ“ и всички, с изключение на нощната смяна и охраната, спяха.
Нямаше никакво време, за да търси Аратап. Трябваше час по-скоро да открие машинното. Огледа се. Би трябвало да е разположено близо до носа.
Мъж в работни дрехи на инженер се размина с него в коридора.
— Кога е следващият Скок? — запита Байрън.
— След около половин час — подхвърли мъжът през рамо.
— Машинното напред ли е?
— И нагоре по стълбите. — Мъжът внезапно се обърна. — Кой сте вие?
Байрън не отговори. Камшикът блесна за четвърти път. Той прекрачи през тялото и продължи. Оставаше му половин час.
Когато се заизкачва по стълбата, посрещна го глъч от множество гласове. Светлината отпред беше ярка, а не виолетова. Байрън се поколеба. След това прибра камшика в джоба си. Хората отпред си имаха свои проблеми. Никой нямаше да го заподозре.
Той ускори крачка. Дребни като пигмеи човешки фигури притичваха около преобразователите на материя. Стаята бе озарена от светлината на стотици циферблати, безброй очи, излъчващи информация за всеки, който би проявил интерес. Кораб с подобни размери и клас на гигантски пътнически лайнер се отличаваше съществено от малкия тиранийски крайцер, с който бе свикнал. Двигателите там се управляваха почти автоматично. Тук те бяха достатъчно мощни, за да захранят с енергия цял един град, и изискваха непрестанни грижи.
Намираше се на тясна и дълга тераса, която опасваше машинното. В малка стая в единия й край двама мъже плъзгаха пъргави пръсти по компютрите пред тях.