Выбрать главу

Робърт Йънг

Звездите зоват, мистър Кийтс!

Хабърд и друг път беше виждал куиджи, но куцо срещаше за пръв път.

Всъщност, ако не се смяташе изкривеното му ляво краче, то много не се отличаваше от останалите птици, изложени за продан. Същата светложълта качулка и огърлица от сини капчици, същите яркосини мъниста на очите и бледозелени гърди, същият причудливо извит клюн и странно, неземно изражение. То беше дълго към шест инча1 и вероятно тежеше около унция и четвърт2.

Хабърд се сети, че отдавна мълчи. Продавачката — едно от онези момичета с високи гърди и полупрозрачна, по последна мода рокля — въпросително го гледаше иззад тезгяха.

— Какво му има на крачето? — попита той, като се покашля.

Момичето сви рамене.

— Счупено е при товаренето. Намалихме му цената, но едва ли някой ще го купи. Купувачите искат те да бъдат първокласни и без недостатъци.

— Ясно — каза Хабърд. Припомни си наум малкото, което знаеше за куиджи: те бяха от Куиджи, полудив затънтен край на Венерианската тройна република; веднага или като им повториш, запомнят всичко, което им кажеш. Откликват на всяка позната дума; лесно се приспособяват към новите условия, обаче се размножават само в родината си, затова ги доставят от Венера; за щастие те са много издръжливи и полетът не е опасен за тях.

Полетът…

— Значи тя е била в космоса! — изтръгна се от Хабърд.

Момичето направи гримаса и кимна.

— Космосът е за птиците — винаги съм го казвала.

Разбира се, от него очакваха да се разсмее. Той даже се опита. В края на краищата момичето не можеше да знае, че той е бивш космонавт. На вид е най-обикновен човек на средна възраст — доста такива се шляят през този февруарски следобед по сергиите. И все пак не успя да се разсмее. Колкото и да се стараеше.

Момичето като че ли нищо не забеляза.

— Интересно, защо само смахнати летят към звездите? — продължаваше тя.

Защото само те могат да се справят със самотата, и то не за дълго — едва не каза Хабърд. Но вместо това попита:

— А какво правите с тях, ако никой не ги купи?

— С кого, с птиците ли? Е, вземат книжен чувал, вкарват малко природен газ — съвсем малко и…

— Колко струва?

— Куцото ли?

— Да.

— Да не би да сте вивисектор?… Шест и деветдесет и пет и още седемнадесет и петдесет за клетката.

— Вземам го — каза Хабърд.

Да се носи клетката беше неудобно и всеки път, когато покривалото се свличаше, куиджи надаваше силен писък — и в аеробуса, и по улиците на предградието всички се обръщаха и го зяпаха, а Хабърд се чувстваше като последен глупак.

Надяваше се да се промъкне вкъщи и да се качи в стаята си така, че сестра му да не види покупката. Напразни надежди. От Елис нищо не можеше да се скрие.

— Я да видим за какво си си хвърлил паричките? — попита тя, като се появи в антрето в минутата, в която той пристъпи прага.

Хабърд покорно се обърна.

— Това е птицата куиджи — каза той.

— Птицата куиджи!

Лицето на Елис доби онова изражение, което той отдавна беше определил като „натрапчиво-войнствено-обидено“: тя разшири ноздри, сви устни и бузите й хлътнаха. Смъкна покривалото и впери очи в клетката.

— И таз добра — възкликна Елис. — Пък е и куца!

— Та нали не е някакво си чудовище — каза Хабърд. — Просто птица. Съвсем мъничка птичка. Не й трябва много място, а аз ще се погрижа да не пречи никому.

Елис го измери с дълъг леден поглед.

— Не би било зле! — процеди тя. — Направо не си представям как Джек ще се отнесе към това, когато му кажа. — Тя рязко се обърна и си тръгна. — Вечерята е в шест — подхвърли през рамо.

Той се заизкачва бавно по стълбата. Усети умора и чувство на безизходица. Прави са хората, когато казват: колкото повече живееш в космоса, толкова по-малка е надеждата да намериш отново общ език с хората. Космосът е голям и в космоса ти идват големи мисли; там четеш големи книги, написани от големи хора. Там се променяш, ставаш друг… и в края на краищата и близките ти даже започват да гледат на теб като на чужд.

А нали в действителност се стремиш да бъдеш като всички наоколо. Стараеш се и да говориш като тях, и да постъпваш по същия начин. Даваш си дума никога никого да не наричаш „рак“. Но рано или късно от езика ти неизбежно се откъсва нещо непривично за ушите им или постъпваш не така, както е прието у тях, и тогава срещаш враждебни, изумени лица и в края на краищата неминуемо си отхвърлен. Нима може да се цитира Швайцер3 в общество, чийто бог е някакъв червенобузест филантроп зад кормилото на крилат кадилак. Не можеш да признаеш, че обичаш Вагнер, когато твоята цивилизация се опива от каубойски оперети.

вернуться

1

Петнадесет сантиметра.

вернуться

2

Тридесет и пет грама.

вернуться

3

Алберт Швайцер — френски лекар, хуманист, философ и музикант, борец за мир. Нобелова награда за мир през 1952 г.