— … с крила от светлина… — продължаваше мистър Кийтс.
Джек поклати глава. Той беше тридесет и пет годишен, но изглеждаше на не по-малко от четиридесет. А доводите му — на петнадесетгодишен.
— Не, не е забранено — каза той. — А не би било зле да се забрани.
— Кажи къде отиваш ти!…
— Не съм съгласен — каза Хабърд.
— В каква ли бездна непрогледна…
— И освен това трябва да има закон, който да забранява да се носят вкъщи, където живеят хора.
— Ще свършиш своя огнен път?
— Ти какво искаш да кажеш, че не бива да я държа при себе си?
— Не точно това. Но те предупреждавам — дръж я по-далеч от мен! Сам знаеш, че са носители на микроби.
— Ти също — каза Хабърд. Не искаше да го казва, но не се сдържа.
Джек изду ноздри, сви устни и бузите му хлътнаха. Забавно, помисли си Хабърд, след дванадесет години съвместен живот мъжът и жената добиват еднакъв израз на лицата.
— Дръж я по-далеч от мен, и толкоз! И от децата също. Не искам тя да отравя мозъка им с високопарните глупости, на които я учиш!
— Можеш да не се тревожиш — ще я държа по-далече от децата.
— Да си вървя, а?
— Да.
Джек така трясна вратата, че в стаята всичко се разтресе. Мистър Кийтс едва не изскочи между пръчките на клетката. Хабърд ядосан понечи да го настигне.
Но веднага се овладя. Струваше ли си да им дава точно този повод, който те само чакат, за да го изгонят от къщи? Пенсията му е нищожна, никъде не може да отиде да живее с нея — освен, може би, в изоставените къщи, — а да започва работа къде да е само заради парите — това не е за него. Рано или късно, неминуемо ще се издаде пред колегите си, както се случваше винаги и навсякъде, и къде с клевети, къде с лъжливи обвинения или с насмешки — все едно, щяха да го изгонят от работа.
С натежало сърце той се върна назад, в стаята. Мистър Кийтс вече се беше поуспокоил, но бледозелените му гърди все още се издигаха и спускаха прекалено учестено. Хабърд се наведе над клетката.
— Извинявай, мистър Кийтс — каза той. — Навярно и при птиците е като при хората: бъди като всички, инак лошо ти се пише.
Той закъсня за вечеря. Когато влезе в столовата, Джек, Елис и децата вече седяха на масата. Дочу думите на Джек:
— До гуша ми дойде от наглостта му. Къде, в края на краищата, щеше да се дене, ако не бях аз? Щеше да стигне до изоставените къщи!
— Аз ще поговоря с него — каза Елис.
— Най-добре е сега — каза Хабърд. Седна на масата и отвори пакета си с готова храна.
Елис го дари с обидения си поглед — пазен специално за такива случаи.
— Джек току-що ми разказа колко грубо си се държал с него. Не би било зле да се извиниш. Това, в края на краищата, все пак е негов дом.
Всичко у Хабърд трепереше от напрежение. Всеки път, когато го упрекваха, че живее по милост, той обикновено отстъпваше. Но днес нещо му попречи.
— Да, разбира се, вие ми дадохте покрив над главата и ме храните — и за едното, и за другото аз ви плащам твърде малко, така че нямате никаква сметка. Но подобна щедрост едва ли ви дава основание да искате да унищожите частица от моята душа всеки път, когато се опитвам да защитя човешкото си достойнство.
Елис тъпо го изгледа. След това каза:
— Кому е нужна частица от душата ти? Защо така странно говориш, Бен?
— Той говори така, защото е бил астронавт — прекъсна я Джек. — В космоса всички разговарят така… сами със себе си, разбира се… Това им помага да не откачат… или да не забележат, че вече са откачили!
Осемгодишната Нанси и единадесетгодишният Джим веднага прихнаха. Хабърд отряза малко късче от своя почти истински бифтек. В него всичко трепереше още по-мъчително. А после си спомни за мистър Кийтс и треперенето спря. Той студено ги огледа. За пръв път от много години не се боеше.
— Ако ето тази сбирщина съответства на нормата — каза той, — тогава ние вероятно наистина сме откачили. И слава богу! Значи не всичко е загубено!
Лицата на Джек и на Елис заприличаха на силно изопнати маски. Но и двамата премълчаха. Вечерята продължи. Хабърд обикновено ядеше малко. Рядко беше гладен.
Но днес апетитът му беше отличен.
Следващият ден беше събота. В събота сутрин Хабърд винаги миеше колата на Джек. Но сега не го направи.
След закуската се затвори в стаята си и прекара три часа с мистър Кийтс. Този път се заеха с Декарт, Ницше и Хюм. С прозата наистина мистър Кийтс не се справяше така блестящо. От всяка тема той запомняше не повече от една-две фрази.
Явно поезията беше неговата стихия.
През деня Хабърд, както обикновено, мина през космодрума, гледаше как кацат и излитат междупланетните гиганти за близки рейсове. „Пламък“ и „Скитник“, „Обещание“ и „Песен“. От всички Хабърд най-много обичаше „Обещание“. Някога и той беше летял на него — струваше му се, че това е било много, много отдавна, а всъщност не беше минало чак толкова много време. Някакви си две-три години, не повече… Пренасяше снаряжение и хора на орбиталните станции, на Земята доставяше боксити от съзвездието Центавър, руда от Марс, хром от Сириус и други полезни изкопаеми, от които човек се нуждаеше, за да поддържа своята хитроумна цивилизация.