В началото пътуваш по близките рейсове, това е като прелюдия, а после ставаш пилот на орбитална станция. Тук можеш да провериш дали ти е по силите онзи опасен миг, когато, изплувал от дъното, започваш свободно да се носиш по осеяния със звездни острови океан на космоса. Ако издържиш, не се изплашиш, не отстъпиш, значи можеш да работиш на големи кораби, които правят далечни и продължителни рейсове.
Бедата е там обаче, че колкото и да се стараеш, силите ти постепенно се изчерпват. И лека-полека ти става все по-трудно да понасяш самотата на далечните полети: самотата расте и те смазва и тогава не могат вече да те спасят нито коридорите на знанието, нито храмовете на словото; тя те смазва и ти губиш власт над себе си — все по-често и по-често и, в крайна сметка, те отписват от кораба и те обричат до края на живота си да пълзиш по дъното на океана. Ако управляването на космическия товарен кораб за далечно пътуване беше сложно и ти непрекъснато си зает с работа, а не единствено да бдиш самотно в кабината си, пълна със самоуправляващи се уреди, или ако полетите на междузвездните лайнери и другите космически кораби не струваха толкова скъпо и не се броеше всеки грам… е, тогава всичко щеше да бъде по-иначе… а сега и дума не може да става да вземеш със себе си нещо, макар и дребно, освен най-необходимото.
Ако… мислеше Хабърд, като стоеше на снега до оградата на космодрума. Ако… мислеше той, като гледаше как се приземяват корабите, как към тях се приближават огромни автотоварачи и пълнят лакомите си бункери с руда, боксит, магнезий. Ако… мислеше той, като наблюдаваше как малките кораби изчезват през синевата на висините там, където по беззвучния океан плават гигантските орбитални станции.
Сенките ставаха по-дълги, денят клонеше към края си и той, както винаги, се поколеба да отиде ли при Маккъфри — началника на космодрума. И както обикновено, и все по една и съща причина реши, че няма смисъл. Причината беше тази, която го караше да избягва обществото на хора като него — бивши космонавти: тези срещи пробуждаха много остра, много мъчителна тъга.
Той се обърна, мина покрай оградата — към вратата и като дочака аеробуса, си тръгна.
Дойде март, зимата неусетно премина в пролет. Дъждовете измиха снега, по канавките потекоха кални ручеи, полянките се оголиха. Долетяха първите червеношийки.
Хабърд закова летвичка под прозореца за мистър Кийтс. И мистър Кийтс стоеше там по цял ден. Само от време на време прелиташе до клетката си да се подкрепи със зърна. От всичко най обичаше утрините: сутрин слънцето, златно и ослепително, се издигаше над покрива на съседната къща и когато ослепителната вълна стигнеше прозореца и нахлуеше в стаята, той започваше стремително да лети в радостно опиянения, правеше осморки, кръгове, спирали, силно цвъртеше, кацаше на летвичката и даже успяваше да подскача на едно краче — златна прашинка, крилата жива частица от самото слънце, частица от утрото, удивителна в пера, която утвърждава всяко ново чудо на красотата, дарявано от деня.
В резултат на уроците на Хабърд, репертоарът му ставаше все по-широк. Достатъчно беше да се произнесе фраза, в която имаше макар и една позната дума, способна да извика някакъв отклик, и той отговаряше с разнообразни цитати от Ювенал до Джойс, от Русо до Ръсел или от Еврипид до Елиът. Той имаше слабост към първите два стиха на „Бреговете край Дувър“ и често сам, без какъвто и да е повод, ги декламираше.
През цялото това време сестрата и зетят не досаждаха на Хабърд, просто го оставиха на мира. Даже за това, че той не изпълняваше съботното си задължение — престана сутрин да мие колата — не казаха нищо, и дори за мистър Кийтс не споменаха нито веднъж. Но Хабърд не се мамеше тъй лесно. Той разбираше, че те изчакват, изчакват подходящия случай, изчакват той да прояви невнимание, за да се разправят с него.
И никак не се удиви, когато се върна една събота от космодрума, видя, че мистър Кийтс се е свил на летвичката в ъгъла на клетката — целият някак си нещастен, разрошен, а в сините му очи беше застинал страх.
По-късно, на вечеря, Хабърд забеляза, че през столовата се промъква котка. Но не каза нищо. Котката е психологическо оръжие: щом като хазяинът ти е позволил да имаш любимо животно, ти едва ли можеш да възразиш, ако той се е снабдил с любимец от друг вид. Хабърд просто купи нова ключалка и сам я постави на вратата на стаята си. След това купи райбер за прозореца и всеки път, когато излизаше от къщи, проверяваше добре ли са затворени вратата и прозорецът.