А тежи малко повече от унция…
Хабърд точно вкарваше новия ключ в новата ключалка, когато тази мисъл му дойде в главата и като прохладен летен дъжд проми душата му. Ръцете му отведнъж отново се разтрепериха.
Но сега това вече нямаше значение.
— Седни, Хаб — каза Маккъфри. — Хиляда години не съм те виждал.
Хабърд толкова дълго вървя по космодрума и толкова дълго чака в претъпканата приемна, в дъното на която студено мъждукаше матовото стъкло на вратата, че вече не чувстваше предишната увереност. Но нали Маккъфри е стар приятел. Кой ще го разбере, ако не Маккъфри? Кой друг ще му помогне?
Хабърд седна.
— Няма да отнемам времето ти с празни приказки, Мак — каза той. — Искам отново да летя.
Ръката на Маккъфри стискаше молив. Ръката се отпусна и острият връх на молива бързо и отривисто зачука по масата.
— Вероятно няма нужда да ти напомням, че вече си на четиридесет и пет и самообладанието ти е изменяло много пъти, повече, отколкото е допустимо, и че ако полетиш, и то отново ти измени, ти ще се простиш с живота, а аз с работата.
— Да, няма нужда да ми напомняш това — каза Хабърд, — ти ме познаваш от двадесет години, Мак. Нима мислиш, че аз щях да искам разрешение да летя, ако не бях твърдо уверен, че ще се справя?
Маккъфри повдигна молива, после отново го отпусна. Острият му връх замря в една точка, а в ушите му все още звучеше загриженото почукване.
— А защо си тъй уверен?
— Ако самообладанието не ми измени, ще ти кажа, когато се върна. А ако измени, ще кажеш, че съм откраднал кораба. Това лесно ще уредиш.
— Всичко е лесно… само дето съвестта ще ме гризе.
— А сега, като ме гледаш, не те ли гризе?
Моливът отново зачука по масата. Чук-чук-чук… чук-чук…
— Мак, казват, че имаш акции от „Междузвездни съобщения“. Ти си вложил капитал в тази работа.
Чук-чук-чук… чук-чук…
— Знам, че печалбата или загубата могат да зависят от някакви си сто или двеста фунта. Не те обвинявам, Мак. Знам и това, че пилотите са евтина стока. Не се изисква кой знае колко време, за да се научиш да натискаш копчета. Но все едно, помисли колко пари ще икономисат „Междузвездните“, ако пилотът успее да прослужи не двадесет, а четиридесет години.
— Ти още първата минута ще можеш да кажеш дали не си сгрешил — замислено каза Маккъфри. — Веднага, щом изплуваш на повърхността.
— Така е. Още първите пет минути всичко ще ми стане ясно. А половин час след това ще узнаеш и ти.
Маккъфри изведнъж взе решение.
— На „Обещание“ няма пилот… — каза той. — Ела утре сутринта тук в шест нула-нула. Точно на секундата.
Хабърд стана. Докосна бузата си и почувства, че е мокра.
— Благодаря ти, Мак. Никога няма да забравя това.
— Хайде стига, стари жераве! И гледай да се върнеш здрав и читав, че инак до края на живота си няма да си намеря място.
— До нова среща, Мак.
Хабърд бързо излезе. До шест нула-нула имаше още толкова работа. Да направи специално сандъче, да побеседва преди тръгване с мистър Кийтс…
Господи, колко отдавна не беше ставал на разсъмване. Той вече беше забравил този цвят на зряла диня, който обагря от изток небето при изгрев, забравил беше как бавно, спокойно и величествено светлината залива земята. Беше забравил всичко прекрасно, всичко беше изчезнало в миналото. И само му се струваше, че го помни. За да разбереш колко много си загубил, трябва отново всичко да преживееш.
В пет и четиридесет и пет той слезе от аеробуса до вратата на космодрума. Пазачът беше нов и не го познаваше. По молба на Хабърд той извика Мак. Мак веднага нареди да го пуснат. Хабърд измина дългия път по космодрума, като се стремеше да не гледа високите върхове на корабите за близки разстояния, които като вълшебни замъци се възвишаваха на фона на лимоненото небе. Беше отвикнал от космическия комбинезон — стоеше му неестествено — и той тромаво крачеше в тежките обувки. Ръцете си беше пъхнал в дълбоките вместителни джобове на куртката.
Мак стоеше до „Обещание“ — на края на стартовата площадка.
— В шест и девет минути ще се срещнеш с „Кенаверъл“ — каза той. И повече не произнесе нито дума. Какво друго би могъл да каже?
Напречните греди на стълбата бяха просто ледени, ръцете моментално замръзваха. Стълбата сякаш нямаше край. Не, ето го и краят. Задъхан, Хабърд прекрачи в люка. Помаха на Мак. След това затвори люка и влезе в тясната кабина за управление. Затвори зад себе си вратата на кабината. Седна в креслото на пилота и затегна колана. После извади от джоба на куртката сандъчето с дупчици. Извади от него мистър Кийтс, извади мъничко дюшече, прикрепи към него мистър Кийтс с тънки ремъчета и го сложи обратно в клетката — сега ускорението не беше опасно.