Йошка слушаше вече жадно. Дядо Сидер продължи:
— Виждаш ли, Йошка? Ето онези три големи звезди наред една след руга. Това е Ралицата. По нея аз всякога мога да позная колко е часа. Ралица се казва — рало е. Ето най-напред са воловете, после ралото и най-подир орачът. А онази купчина звезди — те са Овчарят. Ето стадото му, пръснато на дъга — ситните звезди; ето по-настрана друга по-голяма звезда и до нея една по-малка — Овчарят и кучето му. Виждаш ги, нали, Йошка? Ето там има друга купчина такива звезди — те са Свинарят. Но Овчарят върви всякога най-напред, пред Ралицата и пред Свинаря. Бог обича овчарите. Нали затова те първи са видели малкия Исус…
Дядо Сидер замлъкна. Йошка гледаше звездите, спомняйки си разказа за витлеемската нощ, за голямата ярка звезда, огряла над бедната пещера, и овчарите, радостни и учудено коленичили пред Исуса… Дядо Сидер пак продължи:
— А онези големите звезди — седем са, — това е Колата. Разбойник е би стопанинът на тая кола. Виж де я оставил и отишел на другия край на небето да краде слама, и от кого? — От кума си. Но то дето минал, сламата се посипвала подире му. И сега личи. Затова се казва тая диря Кумова слеме… А тая звезда, най-хубавата, най-светлата… скоро ще се скрие вече…
Старецът спря, нежно загледан в голямата звезда, която грееше като голям елмаз на над хоризонта. И в неговия поглед светеше неизчезнал още възторг, мечтателна радост от тихите нощни часове, когато той някога, млаз овчар, е гледал пак тая чудна звезда, копнеещ по свидно либе.
Той продължи:
— Вечерницата е тя. Като най-хубава мома в село, е лична между звездите. Най-хубава, най-работна: тя сутрин последня остава на небето, вечер първа се явява…
Далеч се зачуха звънци, приближаваха се овчари. Дядо Сидер се вслуша внимателно, па стана.
— Ето ги пак… Ще ходя… — Той нарами пушката си и бързо се изгуби в мрака.
Йошка остана безмълвен и неподвижен, загледан още в небето.
— Дядо Сидере, гледай, гледай — завика Йошка.
— Какво има, Йошка?
— Гледай, гледай… звезда падна.
Дядо Сидер издигна глава, изгледа небето, но нищо не видя.
— Умрял е някой — обади се той.
— Какво?
— Умрял е някой. Кога умре някой, една звезда пада от небето.
— Дядо Сидере… — Йошка искаше да запита още нещо, но старецът се изгуби далеч вече. За малко Йошка беше забравил своята тъга, увлечен от хубавите разкази на дяда Сидера — забравил беше болната си сестра, за която цял ден бе мислил. Сега той изведнъж си спомни за нея и някакъв ужас премина в съзнанието му, остра болка сви малкото му сърце. Ако тая звезда… Нали така каза дядо Сидер?… Не, Йошка не искаше де вярва, боеше се да помисли това… Но той не можеше повече да стои, искаше да се затече, да види по-скоро сестра си — болната. И стана, прибра си торбата, а като вземаше китката ягоди, изведнъж и неволно се разплака. Смути се малката му душа и той бърже подбра воловете към село. То беше съвсем наблизо. Подгоняше воловете Йошка, стискаше китката ягоди в ръце и ронеше сълзи…
Като влезе у тях в двора, над който големи дървета хвърляха гъст мрак, Йошка се побоя да погледне през прозореца, който един още светеше в нощта. Вратата също беше отворена, още се люлееше — някой бързо и скоро беше излязъл през нея. Йошка влезе. Както по-рано, Ангелина лежеше на ниския одър. Русите й светли коси падаха на бялата постелка, лицето й беше бледно, очите затворени под сенчести клепачи. Около нея, разпръснати, още стояха тия полски цветя, които вчера Йошка й бе донесъл.
„Тя спи“ — помисли си Йошка.
Майка му, припаднала над одъра, скрила лицето си в косите на малкото момиче, се обърна изведнъж и се припя. Едвам сега Йошка забеляза майка си и горко зарида.
В къщи влезе бащата на Йошка, бледен и мълчалив, придружен от няколко стари жени. Те заобиколиха малката покойница, забързаха и зашепнаха нещо.
Йошка излезе в тъмния двор. Воловете, зачудени от плача му, престанаха за минута да преживят, погледнаха го с големите си, влажни очи и продължиха пак спокойно и безучастно да преживят. Йошка, още с китката червени ягоди в ръце, обърна окъпаното си в сълзи лице към небето. То беше се така покрито с хиляди и хиляди звезди; но Йошка не чу сега ония тихи звуци, които като че идеха от тях в полето: те сега плахо и смутено се поглеждаха, питаха се сякаш за изчезналата внезапно другарка — нежната душа на малката Ангелина…