Но тя пазеше преценката си за себе си. Крейдейки и Кипиру вероятно разбираха какво им предстои. Тошио изглежда вече отчасти се досещаше. Но нямаше смисъл да информира останалите, докато не им се наложеше да намалят дажбите си на четири.
Тя въздъхна.
Триумфалният вик на Кипиру прозвуча като празничен тромпет. Той пищеше и се мяташе върху платформата. Скифът се кривеше наляво-надясно като люлка, а после рязко започна да се изкачва.
— Какво по дя…!!! — Тошио се спря. — За бога, подскачаща рибокостенурко! Кипиру, какво има?!
Хикахи сграбчи с манипулатор на бронята си една дръжка в стената и погледна през илюминатора. Въздъхна за трети път, продължително и дълбоко.
Пушекът от огъня за миг скри скифа от погледа му. Първото, което долови, беше звуковата вълна, преминаваща над него, която за малко не събори неговия навес за сушене на месо.
Човекът, застанал на оплетената от водорасли рогозка, почти се гмурна, за да се скрие, но някаква предчувствие го накара да спре и да погледне нагоре.
Очите му бяха заслепени от слънцето. В ъгълчетата им се виждаха бръчки, които липсваха преди няколко седмици. Брадата му беше черна, с малки сиви косъмчета. Бе пораснала и съвсем бе спряла да го сърби. Тя почти покриваше неправилния белег, който минаваше през едната му буза.
Заслонявайки очи с ръка, разпозна дивашките маневри още преди да беше видял очертанията на малкия кораб. Той се понесе високо в небето и след един лупинг се върна, стрелвайки се отново край него.
Човекът се протегна, за да запази навеса за сушене от ударната вълна. Нямаше смисъл да губи месото. Бе му отнело много време да го открие, очисти и приготви. Може би щяха да имат нужда от него в предстоящото си пътешествие.
Той не беше сигурен как делфините щяха да се отнесат към такъв вид ядене, но при всички положения беше хранително… единствената храна на планетата, която Землянин можеше да яде.
Пастърма от губруанец, резенчета от тандуанец и одран еписиарх не подобаваха на изисканата кухня, разбира се. Но може би имаха приемлив вкус.
Той се усмихна и махна, когато Кипиру най-сетне се успокои достатъчно, за да спре скифа наблизо.
Как въобще можах да се усъмня, че той ще е жив?, чудеше се радостно Хикахи. Джилиън каза, че трябва да е жив. Никой от галактяните не би могъл да го докосне. И как иначе!
И въобще защо се притеснявам за завръщането ни у дома?
ЕПИЛОГ
:Почивай: Почивай И Слушай:
:Почивай И Слушай И Се Учи, Крейдейки:
:Защото Звездна Вълна Се Надига:
:Сред Теченията На Мрака:
:И Ние Дълго Сме Чакали За Това, Което Трябва Да Бъде:
ПОСЛЕПИС
Делфинските имена често звучат като полинезийски или японски. В някои случаи това е вярно. Общо взето един неоделфин си избира за име звук, който харесва, обикновено многосрична дума със силно контрастиращи гласни и съгласни.
Делфинските езици са авторска измислица и нямат за цел да представят комуникацията на истинските делфини и китове днес. Ние тепърва започваме да разбираме мястото на китообразните в света, точно както тепърва започваме да проумяваме и своето собствено място в него.
Авторът иска да благодари на всички, които му помагаха в тази работа със своите съвети, критики и подкрепа, и особено на Марк Грайджър, Анита Еверсън, Патрик Маер, Рик и Пати Харпър, Рей Файст, Ричард Спол, Тим Ла Сол, Етън Мансън и, както винаги, на Дан Брин. Лу Ароника и Тапан Кинг от „Бантам Буукс“ бяха най-полезни със своята подкрепа в мигове, когато самочувствието беше най-ниско.
Преведените стихове хайку от Йоса Бюсон са от „Антология на японската литература“, събрана и редактирана от Доналд Кийн, публикувана от „Гроув Прес“.
Многобройните пътеки на света се различават и в реалността, и във въображението. Съществата в този роман са напълно измислени. Но може да се случи някои от познатите ни бозайници някой ден да станат наши партньори. В името на това възможно бъдеще ние сме длъжни да осигурим тяхното оцеляване.
Дейвид Брин
август, 1982