— Само опитай и ще видиш какво ще стане — беше казал старият механик. — Те ще ти се изсмеят, а и аз също, ако имам късмет да съм там, когато се случи. Много вероятно е някой от тях да те захапе, за да си научиш мястото! Но ако има нещо, което делфините да не зачитат, това е човек, който без да има право, заема стойка на господар.
— Но Протоколите… — запротестира Тошио.
— Забрави Протоколите! Тези правила са създадени, за да могат хора, шимпанзета и делфини да действат по правилен начин, когато галактяните са наоколо. Ако „Стрийкър“ бъде спрян от патрул на Зоро или трябва да попита пилански библиотекар за някаква информация, тогава доктор Метц или мистър Орли, или дори ти или аз, можем да се престорим, че ръководим, защото никое от тези закостенели извънземни няма да си губи времето да разговаря с млада раса като делфинската. Но през останалото време ние получаваме заповедите си от капитан Крейдейки… По дяволите, това би било много трудно — някой Зороанец да стреля по теб, а ти да се преструваш, че ти харесва, само защото проклетите извънземни са достатъчно учтиви да признаят, че хората са все пак нещо повече от плодни мушички. Представяш ли си колко трудно би било, ако трябваше в действителност да управляваме този кораб? Или ако се бяхме опитали да превърнем делфините в една послушна, робска, подчинена раса? Това би ли ти харесало?
Тук Тошио енергично поклати глава. Идеята да се държат с делфините по начина, по който подчинените раси обикновено биват третирани в галактиката, беше отблъскваща. Неговият най-добър приятел, Аки, беше делфин.
И все пак имаше моменти като настоящия, когато Тошио искаше да има някакви компенсации за това, че е единственото човешко момче на звезден кораб с екипаж, съставен най-вече от възрастни делфини.
Кораб, който в момента не пътуваше наникъде, припомни си Тошио. Острото негодувание срещу грубостта на Кипиру отстъпи място на по-силното безпокойство, че той може никога да не напусне водния свят на Китруп и да не види своя дом.
Тошио погледна нагоре. Брукида, старшият делфин-металург, се бе приближил отляво. Тошио изсвири отговор на тринарен език:
Той спря дроселите на уотърскутера.
На екрана на своя сонар Тошио видя малки отзвуци, приближаващи се отстрани и отпред. Разузнавачите се връщаха. Той погледна нагоре и съзря Хистут и Кипиру да се забавляват на повърхността.
Брукида премина на английски. Въпреки лекото съскане и заекване, пак беше по-добре, отколкото тринарния език на Тошио. В края на краищата от поколения делфините бяха модифицирани чрез генно инженерство да възприемат човешкия стил, а не обратното.
— Откри ли следи от търсените т-субстанции, Тошио? — запита Брукида.
— Не, сър. Нищо до момента. Тази вода е просто невероятно чиста, като се вземе предвид металното съдържание на кората на планетата. Няма почти никакви соли на тежки метали.
— А има ли нещо на широкообхватния ссскенер?
— Няма резонанс от нито един от проверените сектори, макар че силата на шума е много голяма. Не съм убеден, че ще открия дори залежи от мононаситен никел, а какво остава за другите неща, които търсим. Прилича на търсене на игла в купа сено.
Това беше парадокс. Планетата съдържаше изобилие от метални залежи. Това беше една от причините, поради които капитан Крейдейки беше избрал именно този свят за временно скривалище. И въпреки това водата бе относително чиста… достатъчно чиста, за да могат делфините да плуват свободно, макар че някои се оплакваха от сърбеж, а всички се нуждаеха от известна профилактика след завръщането си на борда.
Обяснението беше наоколо — в растенията и рибите.
Не калцият, а другите метали изграждаха скелетите на китрупианските форми на живот. Водата биваше прецеждана и пречиствана от биологически филтри. В резултат на това морето навсякъде грееше с ярките цветове на метали и метални окиси. Блестящите гърбове на живите риби, сребристите плодове на подводните растения — всичко това контрастираше с по-земното зелено на хлорофилните листа и вейки.