Да. Това трябва да беше лесно достъпен метален залеж. Да каже ли на Хикахи? Естествено, търсенето на изчезналите делфини беше на първо място, но…
Някаква сянка падна над него. Групата заобикаляше едно масивно метално възвишение. Оцветена в медно, могилата беше покрита с дебел слой филизи на някаква зелена виеща се растителност.
— Не се приближавай твърде много, Малки ръце! — изсвири Кипиру отляво. Само Кипиру и уотърскутерът бяха толкова близо до възвишението. Другите делфини го заббикаляха отдалеч.
— Не знаем нищо за тукашната флора — продължи Кипиру. — А и сссме близо до мястото, където се е изгубил Фип-пит. Трябва да си на сигурно — по средата на нашия конвой.
Кипиру мързеливо се въртеше около Тошио, задържайки се изправен с плавни движения на опашката си. Нагънатите рамене на бронята му блестяха с медния отблясък от металната могила.
— Тогава е още по-важно да се вземат проби, нали? — раздразнено отвърна Тошио. — В края на краищата именно затова сме излезли!
И без да остави на Кипиру време да реагира, Тошио насочи уотърскутера към сенчестия масив на възвишението.
Потопи се в мрак, тъй като островът скриваше следобедната слънчева светлина. Ято риби със сребристи гърбове сякаш избухна пред него, докато самият той заобикаляше някакво плътно нишковидно растение.
Кипиру изпищя нещо като проклятие на първобитен делфински. Явно силно бе подплашен. Тошио се усмихна.
Уотърскутерът се приближаваше към възвишението, което се издигаше като планина вдясно от него. Тошио спря и се протегна към най-близкия сноп зеленина. Туптящо чувство на удовлетворение премина през него, когато пробата се отпусна в ръката му. Нито един делфин не можеше да стори това! Той сви пръсти внимателно и се обърна, за да сложи снопчето растителност в сакчето.
После погледна нагоре и видя, че зелената маса, вместо да се отдалечава, е по-близо от преди. Виковете на Кипиру ставаха все по-силни.
„Ревльо!“, помисли си Тошио. „Е, оставил съм уредите без управление за секунда. И какво от това? Ще се върна сред вашия проклет конвой, още преди да си свършил ругаещата си песен.“
Той изви наляво и едновременно с това включи двигателите за издигане. За миг разбра, че е допуснал тактическа грешка. Това го бе забавило достатъчно, за да може гъсталакът от преследващи го филизи да докопа уотърскутера.
Сигурно на Китруп съществуваха морски животни, по-едри от тези, които разузнавателният отряд бе видял досега. Пипалата, които обвиха уотърскутера, явно бяха предназначени за лов на големи жертви.
„О, Коино-Анти! Сега загазих.“ Той включи двигателя на максимум и закопча колана си в очакване на усилването на тягата.
Тягата се усили… но машината не се издигна. Уотърскутерът ръмжеше, опъвайки дългите, въжеподобни пипала на растението. Ала не се движеше. После моторът заглъхна. Тошио почувства как нещо хлъзгаво се увива около краката му, после и второ. Пипалата започваха да го стягат и да го дърпат.
Той се задъха. Успя да се извърти и се протегна към ножа, висящ на бедрото му. Пипалата бяха гъвкави и възлести. Възлите се прилепваха към всичко, до което се докосваха и когато едно пипало се отърка в протегнатата му лява ръка, момчето изпищя от парещата болка при допира.
Делфините се викаха един друг, а наблизо се долавяха звуци от енергични движения. Но за друго, освен за несигурното пожелание, че никой друг не е хванат, Тошио нямаше време да мисли. Всичките му мисли бяха насочени към борбата.
Ножът се освободи от калъфа и проблесна като лъч надежда. От нея произлезе и втора надежда — две малки нишки се разкъсаха под режещата му атака. Едно друго, по-голямо пипало бе срязано едва след няколко секунди. И почти веднага бе заменено от две нови.
После Тошио видя мястото, към което го теглеха пипалата.
Една дълбока пукнатина разцепваше склона на металното възвишение. Вътре чакаше гърчеща се маса от влакна. По-навътре, на около десетина метра, нещо лъскаво и сиво лежеше вече омотано в гора от измамно отпусната зеленина.
Тошио усети как дъхът от зиналата му уста изпълва шлема. Отражението на собствените му очи, разширени и уплашени, бе увеличено върху неподвижната фигура на Сасиа. Приливът я люлееше така нежно, какъвто бе и целият й живот. С изключение на смъртта.
С крясък той възобнови отчаяната си съпротива. Искаше да викне на Хикахи, за да узнае тя за участта на Сасиа — но всичко, което излезе от гърлото му, бе рев на отвращение към пълзящото растение-хищник от Китруп. Листата и нишките се разпиляваха из бушуващата вода, докато той изливаше омразата си върху тях. Това обаче не му помагаше, тъй като обвитите около него пипала ставаха все повече и все по-силно го теглеха към пукнатината.