— Колкото и да е странно, аз съм си все същият Андрей Хрумов, макар и малко да приличам на гущер — каза дядо. — И ако Карел не реши да изчисти паметта си, ме чака дълъг живот…
— Ти така може и да ме надживееш, дядо — казах аз.
— Възможно е — съгласи се без колебание той.
Погледнах накриво дядо… Карел. Изчислителят лежеше на пода. Ако това беше просто влечугоидът, щеше да се качи на облегалката на канапето.
— Какво прави той, когато ти си… отвън?
— Не знам, Петя — каза дядо. — Струва ми се, че даже му харесва. Той винаги е имал две съзнания и едва ли външният свят го е занимавал повече, отколкото вътрешния. Друг на мястото на изчислителя би станал шизофреник, а на него му е все едно…
— А ти, дядо?
— Аз ли?
Той като че ли се опита да въздъхне, но в тялото на изчислителя това не беше лесно.
— Петя, на определена възраст такива дребни неудобства като вдървените стави, лепнещите клепачи или, например, пребиваването в нечовешко тяло отстъпват пред самата възможност да се живее.
— Как ще я караш нататък, дядо? — попитах тихо аз. — Тук… е добре, тук сме само ние и аларите. А на Земята?
— Често ли съм излизал от вкъщи през последните години? — отговори с въпрос дядо.
— А изчислителят ще иска…
— Той ми предложи компромис. Ще прекараме петдесет години на Земята. Карел ще бъде посланик на изчислителите пред човечеството. После половин век аз ще бъда посланик при тях — и без това хората не могат да оцелеят на тяхната планета. И после — всичко отначало.
Това беше много, много щедро предложение. И не само за дядо, но и за цялата Земя. Дипломатическите контакти са качествено ново равнище в отношенията с расите на Конклава.
После успях да осъзная целия смисъл на думите му.
— Колко живеят изчислителите, дядо?
— Много дълго, Петя. — Той не отговори веднага. — Много по-дълго от нас.
— А научи ли нещо за света им?
И в този момент влечугоидът неуловимо се промени. Главата му потрепна, той се изпъна и каза:
— Пьотър, моля те да не засягаш тази тема.
Секунда — и Карел си отиде, скри се във втория слой на съзнанието си. Но сякаш ме поляха с вряла вода. Не, не разговарях с дядо, по-точно — не разговарях само с дядо. Изчислителят през цялото време беше наоколо. Слушаше, гледаше, правеше си изводите.
— Неудобно е да наемаш стая в къща със стъклени стени — каза дядо. Този път — наистина дядо…
Имаше някаква зла и жлъчна ирония в това, че именно на Андрей Хрумов му се беше паднало да доживее живота си в нечовешко тяло. При това може би най-малко век.
Надигнах се в леглото, погледнах влечугоида. Бяха ни оставили само двамата, по-точно — тримата. Вероятно за да можем да изгладим семейните проблеми. Уви, има ситуации, които е по-добре да не опитвате да разрешавате, защото е невъзможно да се разрешат.
— Дядо, какво решаваш? Имам предвид за геометрите.
— По-нататъшните решения ще ги взимат тези, които имат право на това — отговори той. — Аз ще дам своите препоръки, но не зависи от мен с кого ще тръгне Земята. Все пак се надявам, че с геометрите.
— Дядо, това е грешка.
— Пьотър! — Влечугоидът потрепна в напразен опит да изобрази човешко възмущение. — Всичко, описано от теб, не излиза от рамките на нормалното общество.
— Излиза — казах аз твърдо. — И то много.
— Пьотър, в момента те движи чисто емоционална реакция. Структурата на властта им ли те възмути? Власт, изградена върху възпитанието?
— И това също. Разбираш ли, това е система, която не оставя шансове. При всяка тирания, при всяка диктатура има съпротива от страна на обществото. Това навярно се залага още от раждането. Докато има разделяне на света на външен, враждебен, и вътрешен, семейството, винаги съществуват две логики, два модела на поведение… Даже три — не се сдържах аз, — на границата между двете системи възниква личността като такава, сплав между обществото и наследствеността. Това дава свобода. Но светът, унищожил семейството, става монолитен. Няма конфликт. Няма двоен морал. Няма… няма свобода, навярно…
— Ето, че аз те възпитах на своя глава — каза дядо, — и кое му е хубавото?
— А аз не съм те молил да ме възпитаваш — казах аз.
Дядо помълча, преди да отговори.
— Удар под кръста, Пит.
Но детското ми име не ме трогна:
— Ти сега нямаш дори кръст. Дядо, въпреки всичко ти си възпитал в мен именно правото ми да решавам. Свободата. Нали? Това ли искаше? Така че аз съм сигурен, че светът на геометрите няма да донесе на Земята нищо хубаво.