— Нормално е — казах аз.
— По-нататък всичко се развило още по-банално. Те пораснали. Девойката я очаквал договор с една странна планета… Сега никой не си спомня за тази планета, но тогава само думата „Султанат“ е била достатъчна, за да предизвика страх и отвращение. Навсякъде, освен в родината на момчето и момичето, защото тяхната родина търгувала с децата си. Най-добрите войници в Галактиката. Трябва да се каже, че девойката не се притеснявала от това на чия страна ще застане, за да пролива кръв. Само че на момчето му предстояло да отиде на Дъгоцветните мостове — и следователно са щели да се срещнат на бойното поле. Чувствата им не влизали в сметката — двамата били продадени още от раждането им. Така че те избягали.
Той говореше монотонно и спокойно, сякаш не за себе си. Но кой знае какво се случва с първата любов за четиристотин години?
— По това време на юношата вече му били направени първите бойни имплантации. Той бил готов да убие всеки, който застане на пътя им. Не се страхували. Не се бояли дори от позора — макар че порталът в техния свят винаги се смятал за убежище на страхливци и неудачници. Не ги спрели. Те се приближили към портала — към купчината боклук, струпана на мястото на портала. Това било нещо нормално — не кучета-пазачи и роботи, не ограда, а просто боклук. Двамата се покатерили върху купищата мръсотия, хванати за ръце, знаейки, че пред тях ще се отвори нов свят — свят само за тях. Не знам за какво си е мислела девойката, а вече съм забравил какво си е мислел юношата. Може би си е мечтаел за море. На тяхната планета нямало морета… И порталът не го измамил. Порталът се отворил. Момчето стояло на морски бряг, а в дланите му…
Келос бавно вдигна ръка.
— В дланите му, с които можел да огъва метални колове и да разкъсва тела, вече ги нямало ръцете на девойката. А после… после историята станала съвсем банална. Той се хвърлил обратно към портала. Дори не погледнал морето, което наистина шумяло край него. И порталът се отворил… Отварял се ден след ден и юношата се мятал от свят в свят, знаейки, че е длъжен да намери момичето. Та за какво му били без нея подаръците на Сянката? Не му трябвали нито ятата от светещи птици, които се носели с вятъра, надбягвайки се с летящи острови, нито дивите гори, където полуголи хора живеели в хармония с природата, нито огромните градове, където от зданията не можело да се види небето, нито водопадите, спускащи се по скали от скъпоценни камъни, нито малката къщичка на края на необятно поле, където нахранили момчето и дълго време се опитвали да го утешат… Понякога на юношата му се струвало, че е преминал през цялата Сянка, а после разбирал, че никога няма да я изброди. Той плакал и се смеел, минавал през порталите и чакал край тях — нали девойката също го търсела, не може да не го е търсела. Понякога го обхващало безумие и скачал в светове, където се води война, и се хвърлял в битката, без да е наясно срещу кого и за какво се сражава. Станал добър войник и даже започнали да се носят легенди за него — за няколко кратки години. В един свят го избрали за техен вожд. И той останал там. Бил готов да взриви Сянката, ако тя не пожелае да изпрати девойката при него. Младежът се заклел, че ще създаде нова империя, ще завоюва цялата Вселена и ще намери своето момиче. Но не знаел колко други момчета преди него вече са се заклели в това…
— Не успя ли да я намериш? — попитах аз.
— Не. После, когато пораснал и поумнял, когато престанал да се обръща към приятелките си с името на девойката, младежът разбрал каква е работата. Просто той обичал — пламтял с ослепителна светлина, която девойката отразявала. И нямало за какво да я вини. Тя самата е вярвала, че им предстои вечен живот и вечна любов. Но Сянката… Сянката е знаела истината. И й е подарила свободата.
— Ти не можеш да я забравиш? Не можеш да простиш на Сянката?
— Да я забравя… Аз отдавна съм я забравил, Пьотър. Почти не помня лицето й. С Рада ме свързват сто пъти повече спомени, повече радост и тъга, отколкото ги свързваше онова момче и онова момиче. Не мога да простя друго, Пьотър. Онзи миг… когато за пръв път минах през портала. Мирисът на море, плясъкът на вълните, пурпурното небе — беше по залез слънце… Мигът на възторг — краткият миг, когато всичко ни предстоеше и бяхме двамата. А после погледнах ръката си — празна, стисната в юмрук. Залезът угасна, морето умря, а момчето закрещя от болка. Ето това не можах да го простя, Пьотър.