— Сянката не носи щастие.
— Сянката дава свобода. А как ще се разпореждаш с нея — си е лична работа на всеки. Ако щастието ти е изградено върху липсата на свобода у някого — значи не ти е провървяло.
— Значи няма щастие.
— Значи няма. Пьотър, ако си търсел идеалния свят, който ще ви помогне и ще ви донесе разцвет, безопасност и щастие — си сгрешил. Поне в едно отношение.
— Аз търсех само свобода, Келос.
— Е? Намери я. И много ли се радваш на това?
— Не. Сега вече не знам какво да търся.
Замълчахме. Флаерът се носеше над планетата, наоколо блещукаха звездите. Далечни, свободни, красиви, сковани от единна верига звезди.
От какво да избирам, щом нито едно от решенията не ми дава правилния отговор?
Суровата мечта на геометрите?
Злата практичност на Конклава?
Равнодушната всепозволеност на Сянката?
Когато има само две алтернативи, винаги можеш да се надяваш на трета.
Но само в приказките третият син побеждава дракона, а третото желание се оказва правилното.
В световете, където няма свобода, в световете с жестоко ограничаване на правата, в световете на свободна анархия — винаги и навсякъде хората са обречени да страдат. Да губят, да търсят, да грешат. Да причиняват болка и да търпят мъки. Нуждая се от това, което никой не може да ми даде. Трябва ми рай, а рай просто няма.
— Тежко ти е — каза Келос. — Разбирам те. И все пак моят съвет… моят единствен съвет е: приеми Сянката. Тя няма да пречи. Ако пожелаете да станете щастливи — ще станете. Това е по-добре, това е неизмеримо по-добре, отколкото да умрете завинаги.
— Така казваше дядо, когато се озова в тялото на влечугоида. Да можех сега да се посъветвам с него…
— Можеш да рискуваш. Мини през портала. Ако наистина искаш да срещнеш дядо си…
— Откъде да знам какво искам?
— О! Ти порастваш, момче. Между другото, загледай се в зелената звезда пред нас…
Кимнах. Ако Келос мислеше, че не съм свикнал да различавам космическите станции от звездите…
— Тя е на около сто километра — казах аз.
— На около десет хиляди.
Виж ти. Да сгреша с два порядъка…
— Около четири километра диаметър?
— Да, ако думата диаметър може да се използва тук…
Наистина беше нелепо да се говори за диаметър на станцията. Тя наподобяваше нещо средно между фигура от учебника по стереометрия и скелет на морски таралеж. От многостенния й център стърчаха игли, дебели сто метра в основата си. Обвивката беше грапава, неравна, матовозелена на цвят.
— Малко прилича на живо същество — казах аз.
— Такава е традицията. Лигата отдавна се отказа да отглежда живи кораби.
Задавих се. Можех ли да измисля нещо, което още не са го пробвали в Сянката?
А би ли могла Сянката да ми покаже нещо, което не мога да измисля?
Флаерът се плъзгаше бавно между раздалечаващите се лъчи. Нямаше нищо подобно на шлюз, даже напротив — срещу нас се подаваше някакъв израстък.
— Те не са лоши хора — каза Келос. — Макар и не всички сред тях да са хора…
— Защо станцията им е толкова голяма? — попитах аз, безсилен да откъсна поглед от приближаващата се повърхност. Струваше ми се, че всеки момент ще се врежем в нея… — Много ли търгувате с тях?
— Какви ги говориш? Нашият свят не произвежда почти нищо интересно. Станциите на Лигата са еднакви, независимо от важността на планетата. Това се е оказало по-изгодно, отколкото да преправят станциите при светове, внезапно оказали се важни за нея.
Потънахме в подалото се от станцията пипало. Допреди малко пред нас беше твърда повърхност. В следващия миг се озовахме във вътрешността на цилиндричен, ярко осветен шлюз.
— Сега предстои най-интересното — отбеляза Келос. — Старай се да не се учудваш от вида им, поведението им, въпросите. Нашата планета изобщо не те учуди, но ти попадна на нея през портал. А това е свят, който не е предназначен за теб.
Той ловко се протегна нагоре и се измъкна от защитната среда на флаера. Аз го последвах. Таванът на кораба вече се беше отворил. Стояхме в шлюз — най-обикновен шлюз, който не може да се измисли по различен начин.
На какво да се учудвам?
Ако Келос смята, че съм способен и на това — значи греши. Дори и през шлюза да влязат благоприлично Люк Скайуокър и Дарт Вейдър, да дотичат, подкачайки, двойка весели дяволи, хванали се за ръцете, да припълзи окичен с оръжия металически паяк — няма да се учудя. Та нали това е Сянката.
Стената се разлюля и се огъна. През нея пристъпи човешка фигура. Вече започваше да става интересно.