Млада несимпатична девойка с бял люспест комбинезон стискаше оръжие, наподобяващо автомат с къса цев.
— Добре дошли на станцията на Лигата — изрече сухо тя.
Не се учудих. Нали си бях обещал да не се учудвам.
— Не искаш ли да ти покажа и паспорта си, Маша?
Погледът на девойката се спря върху лицето ми.
— Е? — поинтересувах се аз. — Отново ли ще се запознаваме?
— Пьотър… Петя…
Устните й затрепериха. Автоматът падна и издрънча приглушено в пода.
Келос застина, когато се прегърнахме. Изглежда той се готвеше да дава обяснения…
Маша плачеше, вкопчена в мен. Не можех да повярвам! Маша Клименко, майор от Държавна сигурност, моят неотдавнашен тъмничар, ревеше, увиснала на врата ми. Хей, Маша, а какво ще кажеш за нашийника с взривно вещество?
Не помня как се разревах и аз.
Това беше чудо — срещата ни в светове, където живеят милиард по милиард живи същества. А случайни чудеса няма.
Някой от нас много е искал да намери другия. И навярно това не съм бил аз. На мен просто ми беше все едно дали ще намеря Маша, или тя ще се загуби завинаги из Сянката. Нима за нея това се беше оказало толкова важно? По-важно, отколкото за Келос да търси своята любима в хиляди светове?
— Аз… аз никога не бих си простила… — прошепна Маша.
— Пьотър, познавате ли се? — попита Келос. — Това… твоята спътница ли е?
— На какво се учудваш, нали сме в Сянката… — промърморих аз, галейки Маша по гърба. — Е, успокой се, момиче. Всичко е наред. Виждаш ли, срещнахме се…
— Мислех, че това е краят… че ще изчезнеш тук… а аз обещах, длъжна бях да те намеря…
Боже!
Сянко, не те ли е срам?
Какво е любовта на две деца, избягали от своята планета, какво са хиляди и десетки хиляди на брой планети! Нищо не е това пред трудовия героизъм на сътрудника на руската Държавна сигурност!
Сянко, ти си смешна. Девойката Маша, която не са дарили с достатъчно топлина и любов, е превърнала в своя любов службата за родината. Девойката Маша е попаднала в света, в който е предстояло да дойда аз.
Не отблъснах девойката и не казах нищо.
Може да е смешно, но дори такава любов заслужава уважение.
— Всичко е наред — повторих аз.
— Пьотър… — Маша се откъсна от мен. Погледна към Келос — бегло, той не привлече вниманието й. — Толкова се радвам. Андрей Валентинович разправя, че само аз мога да те намеря… че ти вече не го обичаш и никога няма да попаднеш в света, в който е и той… а аз не искам през тези портали, страх ме е от тях!
— „Разправя“? Дядо тук ли е?
— Да. — Маша се засмя. — Разбира се… та ти не знаеш… Петя, ако знаеше… бяхме в такъв свят… такъв ужас… затова пък сега…
Ето към кого съм вървял.
Не веднага, разбира се. Бил е необходим светът, където убих Галис — този, когото самата съдба (или порталите) ми изпрати като въплъщение на суровите, но справедливи командири, светът, в който загубих Сняг, с когото можехме, трябваше да станем приятели. Бяха необходими Келос и илюзорния му син, старият и изплашен Келос, който се страхуваше да обича. Всичко това служеше на една-единствена цел — все пак накрая да се върна при дядо.
Въпреки това, което се е случило в началото, когато един измъчен, самотен човек си е купил жива играчка — бъдещ боец за неговите идеали. Въпреки болката, с която ние толкова щедро се дарявахме един-друг, въпреки кръга от лъжа, в който бяхме затворени.
Маша, прости ми, че помислих за задачата от ФСБ… Дори и да не станем близки, нека да не се предаваме повече.
Сянко, аз не се страхувам от теб… Не се страхувам от теб и не те жадувам, защото все пак съм по-силен от теб.
— Е, какво, ще ни пуснеш ли на станцията? — попитах аз.
Маша се разсмя щастливо.
— Да, разбира се. Да вървим, дядо сега е при местните началници, омайва ги… Той толкова ще се радва!
Аха, ти отново го наричаш дядо. Така, така.
— Това е мой приятел — кимнах аз към Келос. — Той иска да помогне на Земята и измисли един изход, може би не най-добрият, но…
Маша и Келос мълчаливо си стиснаха ръцете. Келос ме погледна и изрече прекалено твърдо, за да ми се прииска да повярвам в думите му:
— Самотата, Пьотър. На вас ви помага самотата. Световете на Сянката са прекалено огромни — неминуемо ще ви съберат заедно.
Глава 2
Земните станции бяха нещо средно между казарми, лаборатории на побъркани компютърджии и спешно дострояващи се кораби. Крайцерът на аларите отвътре наподобяваше къс скала, прояден от пещери. Станцията на Търговската лига имаше свой облик.
Път. Колкото и да е странно — само път.
Гигантските лъчи отвътре се оказаха празни. Рядко тук-таме се мяркаха светещи панели. Вървяхме по една от повърхностите, служеща за под — тук имаше гравитация, едва отстъпваща на земната. Малко по-нагоре очевидно силата на тежестта рязко спадаше — пред очите ми идващата срещу нас жена подскочи, размаха ръце и полетя към горната стена. Дългата й цветна пола, караща ме да си спомням за земните циганки, кокетно се развяваше. Вдигнах глава и борейки се с виенето на свят, видях как жената застана върху тавана на петдесет метра над нас.