— Засега Лигата не поощрява подобни пътешествия — каза Маша. — Изглежда, се боят от последствията. Е, тръгваме ли?
Насочихме се към една от къщичките. Едноетажна тухлена вила, уютна, но обикновена, като вилата на човек със средни доходи.
— Отредиха ни я за жилище — поясни Маша. — Самите те предпочитат да живеят на станциите, за да се адаптират.
Къщата беше обградена от градина — цъфтящи дървета, наподобяващи ябълки, ако не се вглеждаш. Отвътре се чуваха гласове.
— Андрей Валентинович буйства — каза тихо Маша. — Върви… нека бъде изненада.
Тя кимна на Келос, той също спря послушно.
Изненада… Вече имах една изненада, когато се върнах от геометрите…
А ти здравата си се очовечила, Маша! Сякаш обвивката на енергичната, но неприятна жена, която бях видял за пръв път преди две седмици и не бях харесал, бе започнала да пада. Слой след слой… студенина, жестокост, сериозност… Ще те измъкнем и от ФСБ, макар и да разправят, че оттам няма измъкване…
Трябва ти добър мъж. Даже не мъж, а именно мъжага. За да се научиш да се притискаш към чуждото рамо, да кокетничиш, да флиртуваш, да трошиш чинии… да гледаш сапунени опери, в края на краищата.
Бавно заобиколих къщичката. Нямаше закъде да бързам — някоя и друга минута нямаше да помогне нито на Земята, нито на дядо.
— …В подсъзнанието? — разнесе се познат глас. — Глупости! Въпросът не е в това дали изборът на съдба зависи от подсъзнанието на човека. Разбира се, може да постигне известен контрол. Най-уродливите от световете ви ще западнат или ще останат изолирани. Но самото наличие на неограничен избор е капан!
Облегнах се на стената на вилата и затворих очи. Ето, дядо, всичко е наред. Ти продължаваш да защитаваш идеали. Ние отново сме заедно. Никаква Сянка не може да ни попречи.
— Няма да е неограничен. — Гласът беше суров, властен, но леко смутен. — Андрей, вие отново подменяте понятията! Ние няма да свързваме всички планети на Сянката. Само…
— Отново филтриране? Оптимисти! Тогава вашите тунели ще западнат. Или ще предоставите пълна, адекватна замяна на порталите, включително и със същото количество входове на всяка планета, или ще останете на сухо.
Пристъпих напред. И видях влечугоида. Изчислителят седеше, изплезил дългия си език, и слушаше внимателно. После триъгълната му муцунка се обърна към мен.
— От все сърце ви желая успех! И не се съмнявам, че алтернативата е възможна… но засега не я виждам! Извинявайте, но не я виждам!
Не!
Та нали изчислителят мълчеше!
Пастта на влечугоида се изкриви в усмивка.
Хвърлих се напред.
Плетена маса, прозрачна кана с тъмночервено вино. Две плетени кресла. В едното, наведен напред, смешно стиснал празна чаша, седеше непознат сивокос мъж. В другото се беше разположил удобно и отпиваше от виното преди поредната тирада един човек, който ми беше познат отнякъде…
Настана тишина.
Бившият ми дядо не можа да удържи чашата. Скочи, без да обръща внимание на залятата с вино риза. Усмихна се смутено, сякаш го бях заварил в кабинета със запалена лула и чаша коняк…
— Дядо… — казах аз със скован глас. — За теб е вредно да пиеш вино.
— Вече не.
Той беше на не повече от четирийсет години. Сега не можеше да ми е баща, да не говорим за дядо. Такъв го бях виждал само на старите снимки, които той така не обичаше да вади…
— Петя…
Беше ми непоносимо трудно да го прегърна, сякаш бе чужд човек. Познатите черти се бяха изкривили, макар и заради младостта. Навярно ако дядо беше такъв в детството ми, щях да израсна съвсем различен. Ненавреме. Всичко винаги се случва ненавреме.
— Пит… та аз съм си същият… — тихо каза той. — Пит, представи си, че старият козел си е направил пластична операция…
Господи… Та аз се държа като Маша! Какво казах за формата и за съдържанието, за това, че душата е по-важна от тялото? Значи всичко това са били празни приказки? И аз съм готов да приема дядо стар или в облика на извънземно, но не и такъв — жив, здрав, енергичен. Какво е това — ревност към неговата завърнала се младост? Е, не младост, разбира се, зрялост… Притеснение за собствената ми самостоятелност — такъв Хрумов с нова енергия би се заел с възпитанието ми… Тъга по стария, прикован към дома си, безпомощен — ако трябва да сме честни — дядо? Какво ми става? Какви дяволи вилнеят сега из подсъзнанието ми?
— Дядо, ти си се минал… — казах аз. — Какво е това, половинчата работа… Двайсет и пет е още по-хубава възраст…