— Достатъчни ми бяха два дни — казах аз.
Маша и Келос останаха в градината. Бяха достатъчно деликатни, за да ни дадат време, което не беше чудно за Келос, но си бе странно за Маша.
През полуотворената врата видях спалнята. Ха! Виж ти. Огледален таван, огромно легло — по-рано дядо подигравателно беше наричал този тип легла „Ленин е с нас“, някакви кристални финтифлюшки на стените, картини, цветя…
— Нима са удовлетворили вкусовете ти напълно? — попитах аз.
Дядо проследи погледа ми и се смути.
— Пит… по дяволите, не си дете… не можеш ли да разбереш какво е да си върнеш младостта?
— Чисто умозрително. Добре, дядо. Да оставим това. По-добре ми разкажи как стана всичко. Къде бяхте с Маша? Как успя за два дни да се добереш до ръководството на Търговската лига?
— Стоп! — спря ме дядо. — Да караме подред, а?
Трудно ми беше да го наричам дядо. Искаше ми се като тогава, на крайцера на аларите, да затворя очи и да си спомня предишния Андрей Хрумов. Но не се поддадох на изкушението. Това е завинаги. Отсега нататък дядо ще бъде такъв.
— Отначало попаднахме в много своеобразен свят… Маша разказа ли ти?
— Всъщност не. Само разбрах, че там изобщо не й е харесало.
— И още как. Разбираш ли къде е проблемът… аз не обичам извънземните като цивилизация. Като обществени структури, построени въз основа на съвсем различни морални принципи. Към отделните представители на чужди раси съм готов да се отнасям повече от положително. А Маша не приема извънземните като личности, някаква идносинкразия към нечовешкия облик… Както и да е, това е лирика, при това ти е добре известна. Та значи, Пит, аз разбрах какво е Сянката още на онази блуждаеща планета. Порталите са подходящи за транспортна система не повече, отколкото микроскопите стават за забиване на пирони. Те са прекалено много във всеки свят — и в същото време прекалено малко, за да бъде придвижването наистина удобно. Разстояние от петдесет километра вече е недостатък на транспортната мрежа по човешките разбирания. А и твоите приятели геометрите може да са се уплашили само от едно — светове, в които техните героични регресори ще дезертират масово. Няма да загиват в битки, няма да се губят сред милиони светове, а именно ще дезертират, презрели всичко, което им е набито в главите чрез възпитанието. Нека да помислим какво може да принуди хиляди хора да извършат масова… хм… да речем, емиграция. Хората все пак са различни един от друг! Цялата унификация на геометрите остава на повърхността, а в дълбините си е старата история. Един тайно пише стихове и ги рецитира на компютъра, друг засрамено мечтае за слава и почести, за меките дивани в залата на Световния съвет, на трети му се иска — ах, как му се иска — любимият му наставник да го удари с пръчка по мазолестия регресорски задник…
Дядо се изкикоти, доволен от изтърсената фраза.
— Невъзможно е да се унифицира човек! Нито на страната на ангелите, нито на страната на дявола! Всички те ще си останат различни. Значи и капаните за тях трябва да са различни, и при това да сработват бързо и сигурно. Всекиму — простор за изява на личността. Сигурно някои от изчезналите геометри все още се занимават с регресорство… Горкичките, намерил се е и за тях свят, уморен от техническото развитие, желаещ газени лампи, рицарски турнири и свободен лов на мамути. Всичко това е елементарно за съобразяване, Пит. Така че фокусът с порталите не ме учуди. Повече ме смути това, че Маша остана с мен. Още повече, че все така бях в тялото на изчислителя.
— Значи си се надявал да ти върнат стария облик?
— Разбира се. Иначе не бих минал през портала. А светът, в който попаднахме, наистина се оказа интересен…
Дядо прехапа устни. Старческата гримаса върху лицето на якия мъж изглеждаше карикатурно.
— Това беше свят на метаморфи, моето момче. Планета, чиито жители си играеха с облика си, както добрала се до пари красавица — с рокли и козметика. Любопитно зрелище… То доведе Маша до ужас. Нали разбираш, трябваше все пак да я убедя, да успокоя и самия себе си — кой съм всъщност? Макет на Хрумов в тялото на влечугоида или истинският Андрей Валентинович… Тя беше дошла в свят, в който можеше да прави изводи. А на мен този свят ми беше нужен, за да придобия отново човешки облик.
— Може би не само затова сте се оказали заедно?
Дядо извърна поглед.
— Възможно е. Аз усещах, че тя е в паника. И също очаквах нещо подобно… Накратко — бяхме заедно. На какво ли не се нагледахме. От обикновени върколаци — хора-тигри, хора-птици, всякакви ихтиандри — до най-екзотични неща. Идва към нас някакво същество, Петя. Прилича на човек. Само че има две глави… и се оказва, че са двама влюбени, разбираш ли? Заедно завинаги, до първата кавга. Един такъв мил хермафродит, който сам си говори. Решили — и се слели. Станали единен организъм. А има и следващ етап. Пълзи по равнината хълм. Планина от кафява плът, цялата набръчкана, в пукнатини, тече някаква слуз — не безцелно, а за намаляване на триенето. Петдесеттонна грамада. Това е семейство. Майката, бащата, децата, бабите и дядовците, братовчедите и братовчедките, племенниците. Изобщо не знам какво става вътре. Може и нищо да не става. Абсолютно самодостатъчно същество, между другото — много дружелюбно и любопитно. Нали разбираш, Петя — никой не ни нападна. Не се опитаха да ни изядат или да ни асимилират. Общуваха с нас, помагаха ни. Когато се изясни, че в тялото на влечугоида има още един разум, направиха ми тяло. И Карел, благодаря му за това, вкара вътре съзнанието ми.